Това, че един ръководител не умее да говори пред публика, не го прави лош

Това, че един ръководител не умее да говори пред публика, не го прави лош

Колкото по-високо в корпоративната и обществена йерархия стои един мениджър, толкова по-публична личност е той. Колкото по-голяма е неговата публичност, толкова интересът към него (като личност и като професионалист) е по-голям. Всички тези зависимости идват да ни кажат, че за един човек на такава длъжност е критично необходимо да умее да общува с големи групи от публики, съответно, да говори успешно пред тях. Изискване, което може би вече е време да бъде записано редом до лидерските и организационни качества, уменията за делегиране и всичко останало, което се повтаря във всички гласни и негласни изисквания за заемане на висока мениджърска длъжност.

Вероятно това, че един мениджър не умее добре да говори пред публика, не го прави лош мениджър. Но това, че умее, го прави още по-добър и най-вече – харесван. Това е като да бъдеш отличникът в класа – нито учителите, нито съучениците ти оспорват твоя ум и постижения, ама шантавият ти перчем все им се навира в очите.

Естествено, не е задължително всеки мениджър да разбира от тънкостите на говоренето пред публика или да притежава вродена и неизкоренима харизма. Тази работа е прерогатив на неговите пиар специалисти, чиято задача е да го подготвят, да го обучат и да го въведат в занаята на реториката. А задачата на мениджъра пък е да ги изслуша внимателно и да осмисли техните съвети. Второто като че ли е значително по-трудно изпълнимо от първото, колкото и по-лесно да изглежда на пръв поглед. Защото мисленето от типа на „какво ще се разкарвам нагоре-надолу като панаирджийска маймуна” за съжаление все още ръководи поведението на притеснително голяма част от иначе успешните български бизнесмени. И затова няколкото съображения и препоръки в този текст са предназначени не само за тях, а за всички останали, а също и за пиар специалистите, които се трудят върху тънкостите на публичното им говорене.

Първо, говоренето пред публика категорично не означава четене пред публика. Прочетеният и изговореният текст се различават по много признаци – конструкция, интонация, последователност, свързаност на изреченията, паразитни думи и други. Поради това независимо дали виждаме или не човека, който чете, ние много добре усещаме дали той го прави. А четенето създава дистанция и намирисва на незрял академизъм или на отчетно-изборно събрание. Ясно е, че написаният текст донякъде помага да се овладее сценичната треска и дава сигурност и ориентация на говорещия. Именно поради това е добре да има подготвен текст, но да не е със свързани изречения, а основните пунктове да бъдат изброени като подточки или като ключови изрази. Така хем няма да се губи мисълта или да се пропусне нещо важно, хем говорещият сам ще си конструира изреченията. И още нещо: говоренето пред публика е индивидуален акт, пряко свързан с личността на говорещия, но колкото по-малко „аз” присъства в експозето, толкова по-добре. Освен ако не сте Бойко Борисов...По принцип много малко от слушателите възприемат нормално и абсолютно безкритично каквато и да било форма на самоизтъкване.

Второ, началото е изключително важно. Никой от аудиторията, освен вероятно членовете на семейството на говорещия, не очаква с трепет това, което той ще каже. Затова вниманието трябва да бъде привлечено още в началото. Някаква тема, случка, гръмко твърдение, интересно наблюдение, забавен коментар върху нещо, което е казал предишния лектор, интересна метафора, цитат от известна личност, дори понякога виц. Стига всичко това да е уместно по отношение на аудиторията и да е пряко, ама много пряко свързано с темата на изказването. Обратното, дългите благодарности като при получаване на „Оскар”, подробните въведения и особено фрази-убийци на вниманието от типа на „в условията на световна икономическа криза”, „нашата компания винаги се е стремяла” и други подобни, са доста лош старт. Най-малкото защото те представляват нещо, което всички знаят, не са нищо ново и не казват защо аудиторията трябва да чуе думите на говорещия. В този смисъл препоръчвам приписваното на Кърт Вонегът обръщение към абсолвентите от випуск 1997 на Масачузетския технологичен институт. То започва с „ползвайте плажно масло”.

По-нататък: оправданията и обстоятелствените обяснения могат само да развалят една по същество добра презентация. Можем да започнем с извинение, само ако сме закъснели за събитието или само ако извинението е в хумористичен контекст. Да, разбира се, и също когато някой от аудиторията открие грешка в представянето или се разгорещи дискусия, въз основа на която говорещият да има възможност да преразгледа някои от своите позиции. Категорично са непрепоръчителни и всякакви сервизни реплики или такива, които обясняват какво е трябвало да се случи – от типа на „моите сътрудници тук са ми подготвили…” или „по принцип трябваше да ви покажа графиката на ръста, но…”. Те отклоняват вниманието от същественото и губят времето на аудиторията. Освен това никой няма да запомни какво е трябвало да се случи, а какво се е случило. А най-голямото безумие е репликата „извинявайте, аз малко се притеснявам”. От една страна, нормално е човек, пък било то и висш мениджър, да изпитва сценична треска – истината е, че на някои хора не им минава цял живот. И общо взето, аудиториите са благосклонни към нейните проявления – треперещ глас, излишни жестове и други. А от друга страна, можем да бъдем абсолютно сигурни, че 50% от жените и 99% от мъжете в залата въобще няма и да разберат, че говорещият се притеснява. Освен ако не го заяви, разбира се.

Независимо дали едно изказване пред публика е дълго или кратко, винаги трябва да се търси контакт с публиката и обратна връзка. Първото помага изключително много в това да доближи говорещия до аудиторията и да създаде впечатление, че той се обръща към всекиго поотделно. Това е ключово по отношение на привличане на вниманието. А адаптацията към публиката или обратната връзка му помага да промени тона и понякога дори посоката на изказването си в зависимост от реакцията на аудиторията. Защото понякога дори и най-смешния виц се оказва, че звучи тъпо точно пред тази определена публика, или пък дългите обяснения по някакъв въпрос само някой си е въобразявал, че са важни. Няма как да разберем всичко това, докато не застанем пред аудиторията, но можем да променяме тактиката в движение. Даже е необходимо. И понякога е доста конфузно, когато правим презумпции за реакцията на аудиторията – например че ще се засмее, че ще се втурне да разсъждава по въпросите, които сме поставили за дискусия и други подобни. Съответно, не бива да се учудваме или да дерайлираме, когато това не се случи.

Още няколко важни момента, по-скоро формални: преценката на времето и агресията. Ако са предвидени повече от 5 минути за изказването, първата реакция често е „какво ли ще говоря за толкова много време”. Това кара хората да претрупват изказването си с допълнителна информация и в крайна сметка времето не им стига. Затова преценката на времето е важна, но много по-важна е преценката на тежестта на темите и на това какво да не включим в изказването. Винаги е по-добре говорещият да приключи по-рано, отколкото по-късно. А агресията дори в тона на говорещия (освен ако не става въпрос за някой с типажа на Фидел Кастро) е изключително противопоказна. Не става въпрос само за отношението по време на дискусията, а за отношението по време на самото изказване. Съгласно една фройдистки звучаща концепция говорещият е мъж, а публиката – жена, съответно тя трябва да бъде ухажвана, преди да бъде обладана.

Бившият руски премиер Виктор Черномирдин, светла му памет, ще остане в историята с много неща, включително и с репликата „искахме да стане по най-добрия начин, а се получи както винаги”. За да не става както винаги, пиар специалистите, подготвящи някого да говори пред публика, трябва да са по-настойчиви към него. А за мениджърите: моля, слушайте съветниците си и не мислете, че уменията за говорене пред публика са маловажни за цялостния успех.

Александър Христов, текстът е от списание „Мениджър”

Коментари

НАЙ-НОВО

|

НАЙ-ЧЕТЕНИ

|

НАЙ-КОМЕНТИРАНИ