Ами, ако не беше в петък?

Късмет, голям късмет извадиха властите, че извратените планове на група негодници смутиха доста хора чак в петък, последния ден на работната седмица. Така, естествени фактори като двата почивни дни им осигуриха известен ресурс от време, през който след първоначалния шок идва ред на разума, на въпросите, разсъжденията и отговорите.

Мислещата част от населението обърна нагласите и свърши работата на управляващите с бързи реакции и адекватни постове/послания. Тези, които трябваше първи да вземат думата и то, в първите часове на труса, запазиха прекалено дълго мълчание. Накрая стигнаха до извода, който би трябвало вече да им е извадил очите – има криза на доверието! Забелязали сте вече, това е новата мантра от вчера насам. Повтарят я само от няколко часа, но вече започва да втръсва, а до изборите тотално ще се изхаби. Ще се превърне в бял шум, който предизвиква единствено досада и отегчение. Не това очакваме да чуем. Когато болният е на легло, не му помага констатацията „Да, болен си!”, а думите и действията, с които ще бъде излекуван.  Ако трябва да се вадят поуки от поредното миниране на нормалния живот в страната, то те трябва да надхвърлят очевидни констатации.

В живота, а и в журналистиката най-важният въпрос е „Защо?”.

Защо има криза на доверието, на този етап е добро начало за разсъждения. „Защото  крадат!”, „Защото са мафия!”, „Защото не ги интересува какво става с народа, гледат само да лапат!” , „Защото само лъжат и мамят” – със сигурност, това ще е първата лавина от обяснения и отговори. Но кризата на доверие има и други загниващи корени и един от тях е мълчанието. У нас, то е държавна политика, несменяем стил на управление и манталитет, който явно се предава по наследство, независимо кой е на власт.  

В кризисни ситуации, мълчанието е възможно най-пагубната тактика на поведение. В първите минути и часове след трус, настъпва винаги една особена тишина, изпълнена с напрежение, страх и въпроса „Какво става?”. Ако не я озвучиш с решителност и държавническо говорене, тя се разраства и започва да говори сама – със съмнения, слухове и истерия. Именно затова са институциите и лидерите им в такива моменти – да пресекат неизвестността и несигурността, да овладеят учестения пулс, да започнат да градят стена от солидарност и сплотеност пред опасността.

Мълчанието откъм върховете в такива моменти излъчва послания, едно от друго по-лошо:

А) И ние не знаем какво става...

Б) Да, това, което подозирате, че се случва, наистина се случва

В) Не ни пука какво става и че това, което се случва, наистина се случва.

Защо тези, които трябва да говорят в такива моменти, не го правят?

Ще се учудите, но отговорът е много простичък. Защото не знаят, не умеят и не искат да се научат.

Една от реформите, които наистина не търпят отлагане в България е в областта на лидерските знания и умения. Нашата политическа и управляваща класа е морално остаряла. Нейната представа за власт е бюрото и креслото. А модерната концепция е съвсем друга. Добрият, ефективен и качествен лидер е този, който е гъвкав, има кураж да взема бързи и действащи решения, организира процесите, разпределя отговорностите и следи съвестно за изпълнението им. Контролира, направлява, дава ясни указания и споделя открито. Всичко това е подчинено на идеята, че той не управлява, а служи на общия интерес. Както и на дефиницията за поемане на отговорност.  И всичко това се преподава в добрите школи по мениджмънт. Плюс знания и подготовка за управление на кризи, оценка и предотвратяване на рискове от различно естество, анализ на грешките, вариативност на стратегическото планиране.

Критично важно е всеки, който се е запътил към някакви властови правомощия в България, да се сдобива и с управленски ценз, т.е. задължително да преминава курс по публична админстрация и ефективен мениджмънт. Така, освен всичко изброено до тук, ще научи и още нещо много важно – управлението е преди всичко постоянна, жива връзка с хората.

Ирина Велева, главен редактор на „Мениджър Нюз”