Джоан Дидион за самоуважението

През последните 50 години американската писателка Джоан Дидион изследва сложността на културния хаос с елегантна нетърпеливост в думите, пронизителна критика и въображение, определяно като свят, където доминира морала. През 1968 година тя издава антология от есета, едно от които е озаглавено „За самоуважението“.

Тази творба е забележителен размисъл по темата какво означава да живееш в хармония със себе си, смята Мария Попова – автор на известния в САЩ, а и по целия свят, блог с откъси от литературни творби и книги и други произведения - храна за размисъл Brain Pickings. Тя представя силен откъс от есето на Дидион:

      ...Мрачният факт е, че респектът на човек към самия себе си няма нищо общо с уважението на другите. Кои сме в крайна сметка, няма  общо с репутацията, която, както казва Рет Бътлър на Скарлет О'Хара, е нещо, по отношение на което могат да предприемат стъпки хората с кураж.

Когато върши нещата без самоуважение, човек е неохотен зрител на безконечен документален филм за паденията му, както истински, така и въображаеми. Филм, монтиран със свеж материал за всяко следващо излъчване.

Ето я чашата, която счупи в гнева си; ето я болката на лицето на човека Х; гледай сега тази следваща сцена: нощта Y се връща от Хюстън – виж как тогава объркваш нещата.

Характерът – желанието ни да поемем отговорност за собствения си живот – е източникът, от който извира самоуважението. Респектът към самите нас е нещо, което прародителите ни, независимо дали са го имали, познават добре. Те са разполагали с възпитана дълбоко в себе си дисциплина. С чувството, че човек живее като прави неща, които не иска да върши, оставяйки страховете и съмненията си настрана.

Самоуважението е дисциплина, навик на ума, в който човек не може да се преструва, но може да го развива, тренира, придвижва напред. Основано е на чувството за себестойност, което пък означава потенциално да имаш всичко (от следното): способността да различаваш, да обичаш, да останеш безразличен. Когато ти липсва (самоуважение), оставаш заключен в себе си. Парадоксално, неспособен си да обичаш или да чувстваш безразличие. Ако не уважаваме себе си сме принудени да презираме тези, които са имали толкова малко възможни ресурси, че са се свързали в общуване с нас; които са разполагали с толкова тесен личен мироглед, че са останали слепи за фаталните ни слабости.

Съществува феномен, понякога наричан „алиенация от самия себе си“. В напредналите му фази вече не отговаряме на телефона, защото някой от другата страна на слушалката може да иска нещо. Идеята, че може да кажем „не“ и да се задавим в укоряване и порицаване на самия себе си след това, ни изолира в тази... игра. Всяка среща изисква твърде много – сълзи, нерви. Пресушава волята. Нещо толкова малко като неотговорено писмо може да подбуди толкова несъразмерно чувство за вина, че отговарянето на писмото става акт извън всякакво съмнение.

За да придаваме на неотговорените писма правилна тежест; за да се освободим от очакванията на другите, за да върнем себе си обратно на нас самите, където лъжите са големи, е нужна единствената власт на самоуважението. Без него човек в крайна сметка открива последния завой на пътя: този, в който бяга от себе си и не открива никой у дома.