До гроба на дядо ми, истинският бежанец

Днес се навършват 96 години от световното престъпление, известно в историята като Ньойски договор. Тогава близо 1 500 000 българи остават извън майка България. Един от тях е бил дядо ми. Той имал още по-горчива съдба. Роден е в село Домуздере, край Дедеагач, тогава Турция. Сега селото е в Гърция, казва се Нипса, а Дедеагач – Александруполис. Като поданик на Османската империя по време на Балканската война ще не ще дядо ми навлича турската униформа. Когато гърците превземат територията пък го преобличат в гръцка и той пак нарамва пушката. Лежи в плен във Франция и когато очаква да се върне в България след войната, Ньой го праща пак в Гърция. Чак 1925 година, по спогодбата Моллов-Кафандарис, най-после си идва в България. Имам една снимка  - как тракийски бежанци минават моста на Арда край Долно Черковище. Намерих я в един антиквариат. Мъжете са навъсени, но не и смачкани, гледат лошо и вървят напред, към България. Това са истинските бежанци. Прокудени от родината си. Един от тях е моят дядо - Стайко Вълков.
Преди 23 години имах уникалния късмет да ме пратят в командировка в Париж, с добри командировъчни и без задължение да пращам дописки всеки ден. Първите два дни се шляех безцелно из града, после си направих план и започнах системно и целенасочено да го опознавам. Това, разбира се, е невъзможно, особено за една седмица.
И все пак, няколко неща ме ококориха още първия ден. Всички чистачи и метачи по улиците бяха черни. От най-черните аафриканци. После ми обясниха, че това са сенегалци. Всичките бяха със зелени светлоотразителни жилетки като нашите катаджии сега. Ама честна дума, всичките метачи бяха африканци. В кръчмите за улеснение на хората като мене менютата бяха с номера - 1, 2 , 3, със съответната цена. Достатъчно е да покажеш с пръсти какво искаш. Там готвачите бяха или индийци, или китайци. Сервитьорките, синеоки и усмихнати, пък бяха източноевропейки – основно полякини и чехкини, които току-що бяха избягали от мизерията на комунизма, тръгнали да правят пари в свободния свят. Всички те – африканци, индийци, китайци, поляци бяха обслужващият персонал на Париж. По-късно много от тях пробиха и с професиите си, но тогава беше така.
И така аз, командированият българин, пътувах с метрото, шматках се из Париж, сръбвах тук-там по нещо, колкото ми позволяваше лимитът, и на третия ден, докато си пийвах биричка в Латинския квартал, изведнъж ми светна лампичката – а бе къде са французите?! Виждам само чужденци, французи в Париж няма ли? И питах един от шефовете на синдиката, на който бяхме гости на конгреса. „Французите са на работа, обясни ми той. - Освен това те не се движат с метрото, те работят в банки, лъскави фирми, болници, училища. В ресторантите, по улицата, в магазините работят чужденците”.
Припомних си всичко това, когато прочетох, че мозъците на касапницата в Париж са трето поколение европейци. И според психолозите са тези, които Европа, независимо дали това е Париж или Брюксел, ги е приела, но никога не ги е приобщила и припознала. Те си останали чужденци. И сега си отмъщавали жестоко за това.
Психолозите може и да са прави, но една държава съществува не заради психологията. Тя се изгражда от един народ, от една религия, от една история, изстрадана точно заради границите на този народ и неговата религия. Не съм нацист, в никакъв случай. Не съм синеок и рус. Утре на улицата скинхедс могат да ме сбъркат с бежанец. Но не искам да се разминавам по улиците с хора, за които тази държава не означава нищо повече от базов лагер, който те даже имат претенцията да не харесват. И с който не искат да имат нищо общо. Хубава или лоша, това е моята родина. Тази, заради която е страдал и към която отчаяно се е стремял моят дядо. Може да имам много претенции към нея, може понякога да я лъжа с данъците, може да съм си помислял да я напусна, но аз съм тука. Страдам в нея и тя страда заради такива като мене, които са склонни да я излъжат, не гласуват, не им пука кой е на власт. Но сме заедно. А те прииждат, искат да ги нахраним и напоим, и час по-скоро да избягат към по-добрия свят. Или по-точно към по-лесния. Там да ги хранят и поят, че са по-богати и по-щедри. Прав им път. Аз оставам тука. До гроба на дядо ми. Истинският бежанец.