Държавата като рекламодател

Мой близък, който работи в рекламна агенция сподели, че екипът на агенцията работи по 15-ина проекта за участие в обществени поръчки на тема комуникации. Стана ми интересно и поразпитах и други свои познати и приятели – пиари, рекламисти, продуценти. Оказа се, че в много от тези компании дори има назначени хора, които се занимават само и единствено с кандидатстване по тези конкурси.

Трябва да призная, че през последните години е направено доста, за да бъдат обществените поръчки наистина публично оповестени – в сайта www.aop.bg по ключова дума лесно могат да бъдат намерени всички тематични предстоящи, текущи и изтекли обществени поръчки. Самото търсене в Гугъл изчаква да въведеш буквите „о-б-щ-е” и ти подсказва, че търсиш „обществени поръчки”, т.е. интересът на хората в ОБЩЕствените дела е предимно насочен към търсенето на начини да се спечели от спечелването на конкурс за обществена поръчка.

Явно е, че настоящото управление се стреми към модернизиране на комуникацията си с обществото. И в това няма нищо лошо, защото дефицитът в доверието на почти всяко предишно правителство се появяваше тъкмо в сферите на прозрачността и на обществената полза. Споменах и продуцентите и не се сдържам да ви разкажа как една вечер случайно попаднах дори на „министерско продуктово позициониране” – в предаването на Ути Бъчваров по БНТ1 заместник-министърката на образованието и науката г-жа Милена Дамянова готвеше някаква манджа и двамата си говореха някак много „институционално” за здравословното хранене на децата...

Донякъде интересът на комуникационния бизнес е логичен – кризата в бранша продължава, дори съществуващите клиенти са редуцирали драстично бюджетите си за комуникации. Държавата и общините, оказва се – не! В обществените поръчки агенциите виждат спасителен пояс за връщане към нормалните финансови обеми отпреди кризата. Освен това, както знаем от много световно известни милионери и милиардери държавата е най-желания клиент и длъжник – тя винаги плаща дължимото. Не е тайна също така, че рекламният и медийният бизнес са влиятелни и могат да въздействат върху политиката и пряко, и косвено. Все пак „държавната субсидия” трябва да има мярка, защото се прави с пари на данъкоплатците. А и за всички е ясно, че „...който плаща – поръчва музиката”, т.е. държавните институции биха могли да контролират медиите и рекламния бизнес с най-влиятелния възможен лост – финансовото оцеляване. Това теоретично, но все пак да го имаме предвид...

Проблемът с Олимпийското кандидатстване по проектите обаче е друг – много рекламни и пиар агенции дори не се интересуват от същността на заданието и от своя капацитет по проблема – важното е поръчката да бъде спечелена, а след това „...ще му мислим”. Има и още една подробност – критериите за избор на изпълнители в много от случаите са, меко казано, странни. Комисиите, които избират изпълнител много често са съставени от чиновници, заради чиято некомпетентност се налага да бъдат възлагани част от кампаниите. Тежестта на критерия „ЦЕНА” понякога директно предполага, че „изпилването” става за сметка на качеството, т.е. за сметка на ефекта върху обществото. Защото хората правят разлика между рекламата, направена с много пари и с малко пари. И вярват повече на първия вид. Защото самочувствието на отделния гражданин е част от общественото самочувствие, което пък се гради основно от това, която прави държавата.

Д-р Боян Кутевски