Европейският банков съюз - експеримент с неясни последствия

Грандиозен експеримент с неизвестен край се замисля в сърцето на Европа. Подплашени от кризата, политици и еврократи се опитват да спасят Еврозоната, като се хвърлят по-бързо да скалъпят свръхдържава с център белгийската столица.

Създаването на европейския банков съюз е поредната от редица стъпки, предприети от Брюксел в посока централизиране на власт и прехвърляне на суверенитет от страните членки към институциите на Европейския съюз. На последната среща на върха на ЕС беше договорено правната рамка на механизма да се изработи до края на годината, а общият надзор над банките да се въвежда поетапно през 2013 година. Засега се знае, че близо 6 хил. трезора в Еврозоната ще преминат под общ надзор.

Съществуват значителни политически различия в интересите на ключови играчи от европейската сцена. От една страна, отчаяните политици в затъващи страни като Испания нямат търпение да прехвърлят отговорност към някоя институция от ЕС и да получат от средствата на Европейския стабилизационен механизъм. От друга, немските официални лица са твърдо против каквото и да е рекапитализиране с 500-те млрд. евро от Европейския стабилизационен механизъм, преди да е изграден добре работещ банков надзор по техните критерии. Още по-скептични са във Великобритания, където кандидати за поста гуверньор на Bank of England стоят твърдо зад позицията, че няма да участват в общоевропейския проект.

Три са основните характеристики на т.нар. европейски банков съюз:

- общ регулаторен надзор на банките в Еврозоната, както и в страните, които доброволно се присъединят към механизма;

- централизирано гарантиране на депозитите в Съюза;

- централизиран механизъм за рефинансиране и подпомагане на нестабилните кредитни институции, който вече е факт след решението със средствата на Европейския стабилизационен механизъм да се рекапитализират европейски банки.

Какво би означавало за България включването в един такъв съюз? Ще сме неми свидетели на предаването на суверенитет към едни далечни, неизбрани бюрократи. Ще станем част от схема, създадена да спаси разпасаните за сметка на пестеливите и внимателните. И в крайна сметка ще участваме в експеримент, замислен от политици, които искат да решат краткосрочен проблем, без да мислят за дългосрочните последствия.

Процесът на регулационна централизация, който наблюдаваме на Стария континент, е проблемен за всяка индустрия, която попадне под шапката на тежката брюкселска бюрокрация – от земеделие до банков сектор. Първият важен недостатък на централизираната регулация е, че когато има недомислен елемент в наложената рамка, съществува опасност от системен риск в грандиозни размери. На второ място, липсата на институционална конкуренция не предоставя възможност на нови, по-добре работещи модели да докажат своята ефективност и съответно да бъдат доброволно възприети от всички национални регулатори. И трето, налагането на единни изисквания за всички банки в Европа може да не отчете спецификите на различните пазари, на които оперират финансовите институции, и да създаде сериозни затруднения за иначе добре работещи банки.

Идеята за централизирано гарантиране на депозити и възможността за спасяване на закъсали кредитни институции има един много сериозен негатив, а именно - води до възникването на допълнителен морален риск в системата. Морален риск е налице, когато вложителите са убедени, че средствата им ще бъдат подсигурени от ЕС, независимо от това къде ги депозират. Те са вътрешно стимулирани да действат по-рисково и да не се интересуват от финансовото здраве на банката, на която са поверили парите си. Същото важи и за самите банкери - когато регулациите предполагат спасяването на закъсали институции, ръководителите им са стимулирани да търсят по-големи печалби с по-рискови ходове, защото са сигурни, че няма да понесат последствията от един евентуален фалит - Европейският стабилизационен механизъм ще е там, за да плати сметката.

Често критиката на планирания банков съюз е насочена към съчетаването на функциите по контрол на монетарната политика и надзор на банковата система от ЕЦБ. Уверяват ни, че двете звена няма да имат възможност да си „съдействат”, но е съвсем реалистично да мислим за сценарий, при който инфлационният таргет се изоставя, за да бъдат спасени банки или правителства в определена част от Стария континент. Подозренията се засилват, като проследим сегашното поведение на ЕЦБ, която налива ликвидност и привидно е забравила своята цел от 2% инфлация.

Въпреки тези дългосрочни заплахи политиците в Европа са фокусирани върху решаване на краткосрочните проблеми по състоянието на банките и държавните бюджети в страни като Испания и Гърция. Ако бъде постигнато бързо споразумение за използването на средствата от Европейския стабилизационен механизъм, надеждите са, че вложителите в нездравите банки ще бъдат успокоени и ще спрат да теглят средствата си. Напълно възможно е стартирането на банковия съюз да стабилизира ситуацията временно, но със сигурност ще допринесе за увеличаване на моралния риск и за дестабилизирането на сектора в дългосрочен план. Причината за това е, че вместо кредитните институции да отговорят на ситуацията, като предприемат стъпки към оздравяване и адресиране страховете на своите клиенти, те ще бъдат спасени със средствата на европейските данъкоплатци.

Добре е да не се забравя, че самият Европейски стабилизационен механизъм е система с противоречиви добродетели. Всяка от страните, които участват, обещава при възникнала нужда в срок от седем дни да изпълни задължението си към Европейския стабилизационен механизъм. С други думи, Испания трябва да плати 83,3 млрд. евро, Италия - 125,4 млрд., и Гърция - 19,7 млрд., което е сериозен проблем, имайки предвид, че и трите държави са на практика фалирали.

Що се отнася до България и нашата банкова система, създаването на европейски банков съюз няма да доведе до нищо положително. На първо време, ние имаме добре работещ надзор, осъществяван от Българската народна банка. На второ място, новата институция, пред която ще трябва да отговарят трезорите, сериозно ще увеличи административната тежест, свързана с управлението на регулаторния риск. Все още не е напълно ясно как точно ще се разпределят задълженията между местни и централни регулатори, но със сигурност се очаква дублиране на функции и отслабване влиянието на националните институции. Това значи, че банките ще имат нужда от служители, които да работят както с българските, така и с европейските регулатори, което ще направи процеса още по-скъп и времеемък. Самото финансиране на новия регулатор ще се извършва с такси върху банките, обект на наблюдение. Тези такси, заедно с допълнителните административни разходи, вероятно ще се отразят върху цените за крайните клиенти на банките.

Все още не е ясно при какви условия страните извън Еврозоната ще се включват в новия банков съюз. Засега за тях съществува единствено възможност за доброволно присъединяване. Логично е, че ако България стане пълноправен член на банковия съюз, ние не само ще сме част от регулаторния морален риск, но и ще плащаме за налагането и поддържането му. Ще трябва да отделим от средствата на българския данъкоплатец за общия фонд, който ще има за задача да спасява испански и гръцки банки, като по този начин ние като стабилна икономика директно ще субсидираме безотговорното поведение на субекти в значително по-богати държави от нашата.

В крайна сметка заключението на управителя на Българската народна банка Иван Искров, че присъединяването ни към един бъдещ европейски банков съюз не е в интерес на българското стопанство, е абсолютно вярно. Изобщо на всички грандиозни брюкселски идеи, които могат до доведат до значително прехвърляне на суверенитет и катастрофални сътресения в икономиката, трябва да се гледа с доза скептицизъм.