За едни пробити 10 процента

Министърът на образованието Меглена Кунева май реши, че се е научила достатъчно на “успешни” гербаджийски хватки от своите старши коалиционни партньори във властта. А именно - въздействие върху електората с гръмки изказвания и обещания без особено много връзка с реалността. А ако нещо се обърка - кризисният пиар винаги може да замаже положението. Само че директната й схватка с майстора на тези методи у нас - премиерът Бойко Борисов - я постави в деликатна позиция и й показа, че има още много да учи.

Г-жа Кунева нещо като да обеща увеличение на заплатите в образованието с 10% на последния учителски събор в столицата в зала “Арена Армеец”. И не съвсем. Точните й думи бяха - “ще се работи в тази посока”. Нямаше категоричност, а пожелателност. А при тази неяснота доброто й намерение трябваше да произведе само положително впечатление от нейната личност и като че ли това й бе достатъчно. Имаше и мъглява заявка, че финансовият министър проявява същата загриженост за материалното благосъстояние на учителите като нея и за него образованието също ставало приоритет. Обаче няма уважаващ себе си политик по целия бял свят, който, ако бъде попитан директно, да не излъже с чиста съвест, че за него образованието като част от социалните придобивки, засягащи директно избирателите, е негов пръв приоритет. Наред със здравеопазването и пенсиите, разбира се. И Владислав Горанов едва ли би постъпил по друг начин, ако въпросът му се постави ребром.

Само часове след като изказването за 10-те процента предизвика небивал ажиотаж в държавата, г-н Борисов показа кой кара влака и кой има монопол над хубавите обещания в тази страна. С един “майсторски ход” той хем секна мераците на г-жа Кунева да бъде обичана и почитана от подопечните си, хем се изкара по-добър и загрижен от нея. “И аз искам да им дам  - и на учителите, и на лекарите, и на полицаите, които стоят тук под силното слънце, ама няма пари”, отговори премиерът пред журналисти на желанието на просветния министър да вдига заплатите в образованието. И парадоксално - той вече е добрият герой в случката, а Меглена Кунева излезе некомпетентна, без достатъчно властови ресурс и лош екипен играч.

Премиерът Борисов сам пресметна колко ще струва 10-процентното увеличение на учителските заплати на бюджета - 250 млн. лв. Цифрата не е страшна и сигурно само в министерството на образованието биха могли да се намерят скрити ресурси, за да се покрие този разход. Още повече, че е неудобно да не се разтърсиш за резерви в тази посока само дни след като е пристигнала вестта, че ще трябва да плащаме на Русия над 1 млрд. лева за непостроената по вина на първия кабинет на Борисов АЕЦ в Белене. БСП разбира се, веднага се възползва от възникналата ситуация и поиска оставката на Меглена Кунева. И така хем си писа точка като опозиция и социално грижовна политическа сила, хем не предложи истинско решение, хем не посочи главния виновник.

Разбира се, вече много коментатори се изказаха, че така описаната срамна сценка имаше за цел само да напомпа политическите мускули на всички участници в нея за сметка на унижението на българските учители. Те се превърнаха в заложници на безсмислени предизборни препирни. Отадавна се говори, че положението им е унизително, че не може бъдещето на нацията да е поверено на хора с по 500-600 лв. заплата. Говори се - и какво от това? Очевидно трябва да не се млъква. За да се натрупа критична маса гняв, от която да последва някаква промяна.

Г-жа Кунева сбърка с изказването за 10-процентното увеличение на учителските заплати по много причини. Първо, с него показа, че малко се е самозабравила като самостоятелен играч и не си дава сметка, че е част от екип, наречен “правителство”. Бойко Борисов незабавно я санкционира публично за това. Но всъщност трябваше да я сгълчи за нещо друго. Ако наистина е онзи прагматичен управник, за който иска да ни се представи, щеше да знае, че с въпросното изказване г-жа Кунева постави каруцата пред коня само и единствено с популистки цели.

За да може един мениджър на фирма да обещае на подчинените си увеличение на заплатите, той преди това трябва да е направил устойчиво преструктуриране на работата, което да гарантира бъдещи по-добри печалби. По аналогия - министърът на образованието първо трябва да начертае реформа, да задейства прилагането й и след това да вдига доходите. Само тогава това има смисъл, иначе увеличението на заплатите ще е просто изливане на пари в бездънна яма с неясни резултати. Учителският събор бе гръмко обявен като част от голямата дискусия за образователната реформа и накрая се превърна в предизборен митинг на г-жа Кунева. Нямаше обсъждане на промените, имаше Димитър Рачков и Мария Игнатова (водещи, напоследък все повече свързвани с халтурата) и концерт за рок-група и детски хор. И единствената новина, която излезе от този  форум, беше злополучното увеличение на заплатите на учителите с 10%. А вероятно присъствалите на форума, все хора, които познават работата на терен, имат хиляди идеи какво може да се промени в образованието, за да стане то по-резултатно. Имат, ама никой не ги пита. И ефектно им запушиха устите с обещание за по-високи доходи.

Ако беше мъдър държавник, след това събитие г-н Борисов трябваше да сгълчи министъра си, че цикли относно реформата. Да покаже на г-жа Кунева, че може да обещава вдигане на парите на преподавателите, само след като обясни за какво ще отива този допълнителен разход. Той обаче просто изревнува, че някой се прави на по-добричък и по-голям популист от него и реагира само в тази посока. И с репликата “и аз искам, ама няма как” си взе само това, което му е най-необходимо - всенародната любов.

Учителите не гъкнаха и от това ми стана най-тъжно. Може би унизителното им материално състояние ги накара да си премълчат с надеждата, че все пак тези 10% ще се случат. Ако се

разприказват, току виж си подритнали трудовата книжка и фиша за заплатата. Може би у нас все още не сме се научили да искаме достойно заплащане за труда си и гарантиране на оптимална работна среда. Според мен - от всичко по малко.

Пък и на сегашното правителство инфраструктурата му е приоритет, не образованието. Обаче тези магистрали трябва да ги строят образовани хора. Някой трябва да ги научи как да го правят и няма кой друг освен учителите. А за да свършат тази работа добре, те трябва да са мотивирани и да не мислят какво ще ядат утре и как ще си платят сметките. Материалните придобивки в страната водят до повече просперитет, но образованата нация произвежда интелегинтен продукт и генерира повече печалби с ума си, отколкото с материалната си база. Ето това не може да проумее цялата политическа класа в последните години. Или пък образованието не й е приоритет, защото й трябва по-простоват електорат, който да не прониква в дълбочина в срамни сценки като тази от последния учителски събор.

Хубавото на съвременния свят е, че държавата вече не държи монопола над знанието. Днес благодарение на новите технологии и глобалното свързване всеки може да се информира и учи и сам. Така че все някога българите ще натрупат необходимите знания и ще се научат да си избират управници, които работят за тях, а не за себе си. Ще стане по-бавно, но ще стане. Политиката на нехайство и неглижиране на образованието е обречена. Обаче неразбирането на това ще обрече няколко поколения на по-труден живот сред невежество и покорство. Но нашите политици са си такива - хоризонтите им са до следващите избори, а след тях - потоп. Хубавото е, че се отброяват вече последните дни на тази управленска философия. Но защо да ни е лесно, като може да ни е трудно?