ЗОП като зоб

И като заваляха спрени обществени поръчки, та цяла неделя… Първо – за 800 млн. лв. за строителството на автомагистрала „Хемус“.  Обяснението - заради съмнения на премиера, че изпълнителите били свързани с депутата от ДПС Делян Пеевски и бизнесмена Валентин Златев (негов приятел, както стана ясно от скорошните признания на самия шеф на „Лукой“). След това - поръчки за още 95 млн., пак заради съмнения за връзки с Пеевски. И за капак – спряха и процедурата за новите документи за самоличност, апетитна сделка за половин милиард лева.

Обществото е стреснато. И разделено в реакциите си. Едни виждат в този неочакван обрат опит на Борисов да бори олигархията и КОЙ. Други смятат, че са го притиснали от Брюксел или от Берлин (защото наскоро говори с Ангела Меркел). Трети пък, че гущерът си реже опашката и се разграничава от сатанизирания и прекалено публично осветен Делян Пеевски.  Ако не за пред вътрешната публика, то поне за пред Европа.  Но във всички случаи коментаторите съзират нещо положително в този процес.

Аз обаче съм скептична по няколко причини. И най-първосигналната от тях е, че ако наистина депутатът от ДПС бе ужилен така дълбоко в сърцето, както оптимистите предполагат, той веднага щеше да реагира през някои от медиите, които се свързват с неговото име. Засега те мълчат.

Вече сме свикнали да се подиграваме със съкращението на Закона за обществените поръчки (ЗОП), като го произнасяме по-близко до „зоб“. Той от десетилетия традиционно осигурява зобане на заслужили пред властта бизнесмени. Или на роднини на властта. Всеки журналист, който е закъсал за теми за писане, е достатъчно да поразгледа сайта на Агенцията за обществени поръчки, да прочете информацията за приключилите търгове, да види кои са печелившите фирми, да звънне по един телефон на загубилите и ще си осигури веднага сензация.

ЗОП-а закони не го ловят. Може да се измислят всякакви ограничения за фирмите, които усвояват обществени ресурси, но винаги ще се намерят вратички за продължаване на зобането. А пък предложените уж-рестрикции само ще избелят образите на вносителите като някакви гигантски борци с корупцията, нищо повече. Всеки депутат, който е закъсал с имиджа си, трябва да го

направи.

Да вземем например шумно обсъждания през 2013 година проект, влязъл в историята като „Законът Цонев-Пеевски“ по името на вносителите му депутати от ДПС. Гръмки бяха заглавията тогава, големи бяха надеждите. Но най-вече Пеевски имаше спешна нужда от пиарско почистване заради всекидневните протести, за които той даде повод. Двамата народни представители предложиха и парламентът прие, че на офшорки (които по дефиниция са със скрити собственици) се забранява да участват в търгове за обществени поръчки и приватизация, както и в управлението на банки и застрахователни дружества. Цонев и Пеевски бяха издигнати едва ли не в ранг на борци за прозрачен бизнес и политика, громители на корупцията. Да, обаче не мина време и от ЕК обявиха закона за пречка пред свободното движение на капитали. И поискаха да го променим. И от миналата година той е на ремонт, вече влезе за одобрение в парламентарните комисии, а скоро ще е и в пленарна зала. Какво да се прави, щом Европа иска, значи изпълняваме. Засега поправките предвиждат до 10% участие на офшорки в дружествата, които ще кандидатстват за обществени поръчки и приватизационни сделки и ще управляват банки и застрахователни дружества. Но знаем какви чудеса се случват тихомълком между първо и второ четене на законите в зала. Много често точно в този магически миг от българското законотворчество компютрите се оказват компоти, а филмът от шведски става съветски. И 10-те процента могат да минат 50.

Даже ми се струва, че пушилката, която премиерът вдига около спрените поръчки може да има нещо общо с това, че в края на миналата седмица „Законът Цонев-Пеевски“ влезе в парламентарните комисии за обсъждане. Да не се вторачваме много какво се дебатира там, ами да се чудим защо Бойко резна така жестоко КОЙ, скарали ли са се, какво става?

Но дори офшорките да си останат само с 10-те процента участие във фирмите, които ще усвояват обществени ресурси, има и други начини да се измами системата. Да вземем например челния опит на дългогодишния хасковски кмет – вече бивш – Георги Иванов. Той раздава обществени поръчки на фирми, които нямат нищо общо с него. Те пък после наемат като подизпълнител фирмата на сина му. Законът е спазен, семейството благоденства. Същият този син – Станислав Иванов – в момента е депутат от Реформаторския блок и със сигурност ще помогне със съвети

на колегите си, тъй като има доста опит по въпроса.

А иначе съвсем сериозно смятам, че най-важната задача на журналистите винаги е била много внимателно да следят как се харчат публичните ресурси, защото така защитават интересите на цялото общество и упражняват ролята си на четвърта власт, коректив на останалите три.  И те трябва да предизвикват спирането на съмнителните сделки. Защото ЗОП-а може закони да не го ловят, но всяко правителство се страхува от народния гняв, изригнал след точна и конкретна информация как се крадат парите от данъците ни. И само това може да спре зобането – изобличаването.

Затова сега действията на Борисов по спирането на обществените поръчки изглеждат толкова странни и нелогични – защото не стават под натиска на общественото мнение или някое разтърсващо репортерско разследване, а са инициирани от самия него. Един вид – той сам критикува собственото си управление, което не му е в стила. Но пък няма порицания и оставки, няма рев на засегнати. Не може зад това действие да не стои някаква голяма шашма. Каква – предстои да видим.