Икономика vs европомощи

В края на 90-те години на миналия век много се бях обидила на тогавашния министър-председател Иван Костов, защото канеше чуждите инвеститори в България с обещанието, че тук ги чака квалифицирана и евтина работна ръка.  Не съм евтина, сърдех се тогава. С какво съм по-лоша от хората с моята квалификация в другите страни?

Кой да предположи, че двайсетина години по-късно сегашният ни премиер дори вече няма да кани чужди инвеститори да строят фабрики за нископлатен труд у нас, а направо ще се хвали колко еврофондове  сме усвоили като единствен аргумент, че в страната е настанал някакъв небивал просперитет. Защото точно така отговори Бойко Борисов на срещата с българската общност в Лондон миналата седмица, когато наш емигрант го попита кога ще ги стигнем румънците.

Колкото и да го смятаме за надменен, очевидно Иван Костов има по-високо мнение за българите. Той ни предлагаше на чужденците като хора, които могат да свършат някаква работа, и то добре. Пращаше безработните на село да орат и сеят. А откакто се е качил на върха на изпълнителната власт, Борисов обяснява само колко пари щял да ни докара от Европа и как само той можел да го направи. И внушението е – не сме в състояние сами да излезем на печалба, но Големият брат ще помогне, трябва да сме добре с него. Като социално слаби на помощи. Или като лентяи, оглеждащи се за поредния бърз кредит или чакащи печалба от тотото. Така май си ни представя сегашният ни министър председател.

Усещате ли как след 1989 от година на година амбициите ни спадат? И нашите лични, и на политиците ни.  Или може би зависимостта е обратната – първо се деморализира управлението, а след

него и народът. Веднага след падането на тоталитаризма искахме да сме „Швейцария на Балканите“. Представяхме си как в новонастъпилата свобода ще запретнем ръкави и сами ще си я построим – ще продаваме на света прочутите си екологично чисти зеленчуци, ще взимаме парите на богатите европейци в нашите курорти.  После искахме чужди инвестиции - западняците да ни построят нова индустрия, в която да се препитаваме. Накрая вече се ослушваме само за помощи и кредити.

Хайде, ние сме прост народ, но защо елитът ни има по-ниски хоризонти дори и от нас? Нали на него разчитаме да ни покаже как да станем по-богати? Ние, образно казано, сме го наели този елит на четиригодишен договор, както собственик на фирма наема мениджър или консултант, за да му тръгне по-добре бизнесът. А този мениджър и този консултант дават акъл само откъде да се намери кредит или дарение, с които да се асфалтира алеята през сградата, че да дойдели повече клиенти. Но не казват какво да се промени в структурата на фирмата, как да се повиши квалификацията на персонала, какво е най-изгодно да се произвежда, къде да се търсят пазари, за да се изкарат повече пари. Дали си заслужава да им се поднови договорът?

„Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме“, е една от крилатите фрази на Бойко Борисов от по-благоприятните му срещи с народа от тази в Лондон. Аз може и да съм проста, на мен ми е позволено, защото не съм поискала да управлявам държавата. Но си знам интереса  и според него не ми е никак изгодно вие да сте прост, г-н Борисов. Защото аз съм сред акционерите на тази страна като данъкоплатец и съм член на общото й събрание като избирател. А вие сте неин мениджър и всички ние сме ви наели, защото чакаме от вас дивидент. Вие предизборно, на

своеобразното интервю за работа си между нас като ваши работодатели и вас като наш служител, твърдяхте, че имате квалификацията да се справите.

Десните се присмиваха на правителството на Пламен Орешарски за планираната от него индустриализация. Може и да не беше твърде реалистична и съвършена, но поне бе някаква идея за създаване на структура, която след това да носи приходи, да ни храни напред във времето неограничено. Разбира се, в програмата на сега управляващите присъства част,  в която се предвиждат стимули за бизнеса, но пък начело на икономиката е един декоративен министър без планове и амбиции за страната.

Но най-притеснителен за мен е устойчивият конструкт в главата на премиера – когато го питат за реален напредък, той да се сеща първо за европомощи, а не да дава примери за икономическо развитие.  Защото човек може да излъже високопарно и на едро, но малките неща, съдържанието между редовете издават истината. И именно тази истина, лъснала през неизреченото, мен ме уплаши най-много след срещата на Борисов с Българите в Лондон.

А всъщност сме толкова по-бедни от останалата част от ЕС и търговският ни баланс е толкова отрицателен, че управлението трябва да мисли от сутрин до вечер само и единствено как да развива реалната икономика, производството, износа, как да продава услуги на по-богатите чужденци. Дори идеята на Иван Костов да се напълним с фабрики за нископлатен труд е далеч по-добра от тази да усвояваме европомощи. За които е известно, че от 10% до 40% отиват за корупция навсякъде по света в зависимост от справедливостта на обществото. Което пък прави най-

вероятно ние да клоним към горния процент рушвети. А това преведено на фирмен език пък значи, че мениджърите крадат от кредитите и даренията на собствениците и разбира се, че най-изгодно ще им е да не разбутват статуквото, а само да присвояват. Докато не ги хванат. Пък после – ще му мислят, като се наложи. А те вероятно докато ги хванат и уволнят, вече ще са осигурили и внуците си.

Та да оставим огледалата, Пеевски и прочее още медийни партенки, които така развълнуваха обществото след срещата на Борисов с българската общност в Лондон. Аз искам да знам – кога ще спрем да разчитаме на европомощи, кога ще почнем да печелим сами пари и какви са идеите на управляващите за това? Ето това е най-неудобният въпрос. Ако го задаваме непрекъснато и уволняваме всяко управление, което не може да се справи с него - тогава колкото и да крадат разните му там одиозни герои, с чиито имена се замерят по вестници и сайтове различните лагери в страната, ще има и за нас.