Либерализацията е по същество лява идея

Нестабилността на парламентарното мнозинство прилича на онова от края на 1992 до септември 1994 г. Тя принуждава политическите партии и водачи да търсят отъждествявания, най-вече според  дихотомията „ляво“ - „дясно“.

Една партия обозначи парламентарната си фракция като „лява“ „България“. Един друг водач споделя, че е „десен човек“. Министри, които се определят като „десни“, прокарват идеи от централното планиране. Постоянното възпроизвеждане на комунистически възгледи за прокуратурата (всъщност главния прокурор) набутва управлението на закона в задънена улица. И в това упражнение участват и такива политици, които се обявяват за десни, и техните уж противници.

Според тази дихотомия журналистите канят различните гледни точки в своите предавания. Обсъждането на ляво и дясно в медиите създава голямо объркване. Ще се опитам да поясня за какво в крайна сметка става дума, използвайки мястото и резултатите от либерализацията в стопанската политика.

Най-общо казано либерализацията е основен враг на т.нар. леви и десни.

Но либерализацията е, накъсо, политическо предпочитане на пазарната координация вместо държавна намеса. Тя е освобождаване на цени, търговия, сделки, на избора на отделните хора и премахването на пречки пред навлизането на пазара на стоки, услуги и фактори на производството - включително пазара на капитали и работна сила.

В този смисъл либерализацията е от полза за младите, безработните и сравнително малоимотните слоеве от населението (за сметка на сравнително малки групи, привилегировани от преразпределението през държавните разходи). Конкуренцията намалява цените и увеличава качеството на стоките и услугите, правейки ги по-достъпни за повече хора.

Обратното: конкуренцията за привилегии е основата на общото нарастване на правителствените разходи, регулиране (намеса) и дългови кризи през последните 40-50 години. България не е изключение от това правило.

Примери за либерализация

през последните 26 години в България са следните:

Премахването на контрола върху цените, вътрешната, външната търговия и разменния курс. То бе извършено през март 1991 г., макар и не напълно – при 10% от потребителската кошница (електричество, горива, топлофикация) все още са под административен контрол. През 1995 г. ценовият контрол бе въведен отново и достигна 54% от кошницата. (Причината бе в инфлирането на вътрешния държавен дълг, но това е друга тема.)

Намаляването на данъчната тежест – относително след 1998 г., и по-решително след 2002 - 2008 г. В резултат хората сега плащат повече данъци като чиста сума и имат несравнимо по-висок разполагаем доход.

Освобождаването на пазара на труда през 1991-1992 г., последвано от допълнителна държавна и профсъюзна намеса в договорите, особено след 2005 г. Първоначално кодексът на труда въведе типични за частното работодаване клаузи, а колективните договори, тристранното договаряне и минималната работна заплата имаха малко смисъл при губещи предприятия и висока инфлация. Със стабилизирането на валутния курс с превръщането БНБ във валутен съвет и с преминаването на икономиката на частна основа и печалба, изведнъж става по-лесно държавата (с помощта профсъюзите и работодателите) да се намесват в частно-правни договори и сделки, каквито са по същество договорите за работа.

Приватизацията на държавни активи чрез преотстъпване на управление, на права за разпореждане  - един вид политическа кражба до 1991 г., продажба по законов, макар понякога и глупав (след 1993 г.), път или реституция на отнета собственост 1992 г. – 1998 г. Повече от половината от българските граждани имат собственост за възстановяване, тази политика през първите десет години след 1989 г. се ползва с одобрението както на гласуващите „ляво“, така и на тези, които предпочитат „дясното“.

Освобождаването (частично) на пенсионните здравните спестявания (1999-2001 г.). Този процес първоначално води до бърза капитализация на ДОО и НЗОК, но спира с намесата харчовете на двата фонда и отлагането на по-нататъшни реформи. Основното връщане назад в пенсионното дело е след 2004 г. (въвеждането на минималните осигурителни прагове, определяни административно) и частичната национализация на частни пенсионни спестявания с промените в КСО през 2014 г.).

Университетското и общото образование бяха либерализирани след 1990 г., частично поради дефицити в държавния бюджет. След 2001 г. възстановяването на държавната намеса си пробива отново път чрез процедури на акредитация, общи изисквания към обучителни програми и измислени класации на университети и училища.

Предимствата на либерализацията,

потвърдени от българската и международната статистика и сравнения са следните:

Тя прехвърля тежестите на финансирането на различни програми от плещите на данъкоплатците към крайните бенефициенти и участници в договорите и сделките.

Тя премахва рентите (възнагражденията заради социално положение), свързани с привилегии, които обикновено се финансират от централния бюджет или сделки за влияние с управляващите държавата в даден момент. Тя намалява съревнованието за привилегии и създава стимули за повече работа и по-високи доходи.

Тя повишава производителността на труда и възнагражденията се разпределят според достойнства и принос, а не според успешната защита на специален интерес.

В областта на данъчното облагане тя премахва завистта, съревнованието за и обществените конфликти, ако данъчното облагане е равно за всички (т.е. ако данъкът върху дохода е плосък) и създава повече стимули на всички за работят повече, ако този данък е нисък. Това става поради простата причина, че хората запазват за себе си по-голяма част от произведения от тях самите доход.

Либерализацията отваря възможности за онези, които имат по-малко “връзки” и тепърва навлизат в пазара на труда и бизнеса и увеличава обществената динамика в натрупването на капитали , знания и умения.

Прилики между лявото и дясното у нас

Те са единни в „борбата“ си срещу вече постигнатото чрез либерализация.

Те ненавиждат класическия либерализъм като хуманна представа за това, че всеки човек е личност, способна да носи отговорност за своите самостоятелни решения.

Те защитават социалната държавата, административното определяне на цената на труда чрез минималната работна заплата и са убедени, че хората са неспособни да се грижат за тяхното собствено и на техните близки и роднини здраве и старини. Накъсо те смятат насилственото преразпределение на доходи и собственост за по-разумно от онова, което хората биха предпочели да правят за собствена сметка. Те искат от хората първо да се грижат за другите, а след това за себе си и тези, които обичат.

Те мразят хората, които: пушат, ядат храни смятани от правителството за неправилни, пият неподходящите напитки, искат сами да определят какво и къде да учат техните деца.