Новите млади

ТЕРМИНА GENERATION GAP* въведе антроположката Маргарет Мийд, за да определи онова разминаване, тръгващо от неразбиране и стигащо до бунт, което позволява на младите да изградят своя различна идентичност и да заемат място в света. Типовете отношения между поколенията тя подрежда в три категории. В най-общия случай младите се учат от старите и им подражават. Такива са традиционните общества във всички култури. Има обаче общества, където опитът на родителите губи ценността си поради това, че групата е попаднала в съвсем нови условия – такъв е случаят например със заселниците в Новите земи. В тези случаи отношенията между поколенията просто се прекъсват, а човек се учи и подражава на връстниците си, които са успели да се справят с един или друг проблем. Накрая Мийд прави хипотезата, че с все по-бързото развитие на модерното общество постепенно ще възникне един нов тип отношения между поколенията, където

старите ще се учат от младите, които ще се адаптират по-бързо към шеметната промяна.

Какво се случи с отношенията между поколенията у нас през последните години? Първо, общественият катаклизъм от началото на 90-те скъса приемствеността. Поколението на родените през 80-те, които навлязоха в съзнателния си социален живот във времето на прехода, сякаш нямаше на какво да се учи от родителите си. Банката на комунистическите символни капитали внезапно беше обявила фалит, плюсовете бяха станали минуси, предишните стратегии на успеха – път към сигурен провал. Самите родители често мълчаха пред децата си за своето минало, за убежденията си, за грешките си - да се справят сами, да не повтарят нашите глупости... С това младите заприличаха на заселници на нов континент, които се учат един от друг, но няма какво толкова да вземат от по-старите. Една позната преди време сравни това поколение със „загубеното” на Хемингуей и Фицджералд от 20-те години: „Ние бяхме жертвани в името на прехода”. Тази

поколенческа пропаст обаче не породи нищо, което да прилича на бунта от времето на рокендрола например. Жертваното поколение всъщност не можа истински да скъса с родителите си - то носи същия стил дрехи като тях, слуша същата музика, не влезе в идеологическа битка с тях дори когато стана ясно, че не само беше лишено от спокойно детство заради тежестите на прехода, но ще трябва и да плаща пенсиите им. Много от тези деца бяха лашкани нагоре-надолу по света от родителите си, които търсеха препитание, живееха в несигурност, ту при мама, ту при баба; учеха без учебници и по плаващи програми, с една учителка, която нарича другата „комунистка”; живееха с един чичо, който смята другия за ченге; живееха на улици, които сменяха имената си, и тъй нататък.

Откъде дойде тази тиха симбиоза между млади и стари в момент на така драматична промяна на обществото? Може би причината беше именно в това, че самите родители бейбибумъри (следвоенното поколение, родено през 50-те и 60-те, живяло в охолното време на ???„30-те славни”???) извършиха един вид историческо харакири и отрекоха собствените си ценности. Как да се бунтуваш срещу баща, който сам се е разбунтувал срещу себе си? Оказа се все пак, че в това харакири има уловка. Ако сравните огромния брой властови позиции, заемани от хора в петдесетте си години, с такива на хора в трийсетте, ще видите

колко несправедлив е резултатът от промяната. Вярно, че България е една патриархална страна, но очевидно ресурсите бяха разпределени в един определен момент и малко новодошли бяха допуснати на най-високата трапеза.

Следващото поколение обикновено се нарича „милениум” – това са младежите, които навлязоха в съзнателен живот при вече стабилизирано общество, към края на 90-те години. Те донякъде влизат в третата категория на Мийд. Родителите бяха учудени от лекотата, с която децата им се справяха с компютърния свят, света без граници, изкуството без жанрове, науката без авторитети, всекидневието без норми – с една дума, поколение утопия, върху което се проектираше новото светло бъдеще на човечеството. Те не само нямаше на какво да бъдат учени, а напротив, както предвиждаше Мийд, старите трябваше да им подражават доколкото могат. Внучето, което показва на баба си как да работи с компютър, е един такъв образ.

Тези младежи, които днес са към двайсет, двайсет и нещо, не са преживели по-малко промени от жертваното поколение: просто тези промени са били вън - в света, не в семейството, не в училището. В този смисъл наместо драма промените са за тях естествена хранителна среда като водата за рибата. Поколението на милениума можем да наречем „пластично” - за него

няма твърди неща като професия, защото професионалният им живот е низ от проекти. Проектната култура по определение означава пластичност: събират се единомишленици, изградили доверие помежду си бог знае как (Чрез размяна на музикални клипове? През общи приятели от „Фейсбук”?), адаптират се към изискванията на конкретния спонсор, първо се размотават, после, като дойде време за отчитане, работят ден и нощ, след това се разпръскват.

За такова нещо като „кариера” някак е неприлично да се говори – кариеристите са твърде непроменливи, подчиняват всичко на определена цел, а това не само ги прави жалки сред връстниците им, но и им пречи да се адаптират към новия проект. Всъщност, ако изключим най-жалките, които драпат за пост в някоя политическа партийка, кариерна самодисциплина си налагат най-вече онези, които искат да заминат за чужбина, т.е. да напуснат средата. Виж, тук, у нас, идентичността по-скоро пречи.

Ако решат да следват, пластичните не очакват да получат някаква ясно очертана специалност, каквито едно време се дефинираха в държавните класификатори. Кой знае от какво точно ще имаш нужда утре, пък и изобщо

къде из планетата ще те завее вятърът. Представи си: озоваваш се в Южна Африка и се представяш със специалност от българския държавен класификатор. Следването е един вид преживяване, няколко буферни години, през които имаш оправдание да не си даваш много зор - виждаш нови хора, сблъскваш се с екзотични идеи, заминаваш на „бригада” в Америка… Понятие като „пенсия” за това поколение не съществува – наистина татко и мама настояват, понякога ги назначават фиктивно в личната си фирма, за да им направят осигуровка и да откупят собственото си спокойствие. Но не е ли сюрреалистично това да мислиш какво ще стане след 40 години? Спомнете си колко се промени светът само за последните пет, помислете колко екологични катастрофи преживяхме покрай медиите, колко вируса, колко версии за края на света.

Истина е, че пластичното поколение съзнава по-остро правата си от жертваното поколение: тези младежи от малки се оглеждат в своите връстници по света, развили са чувство за справедливост, имат дори определени граждански рефлекси на съпротива. Само че наместо в битка тази съпротива се изразява за тях в

гордо бягство: в напускане на фирмата, която не плаща коректно, в отказ да се участва в гнусния стар политически живот и в последна сметка – в емиграция, виртуална или реална, от самата тази пропаднала страна, която не си заслужава усилието.

Подобна надменна позиция изглежда много либерална, много американска, така да се каже. Неочакваното й следствие е, че гражданските отговорности за местата лягат върху плещите пак на застаряващите бейбибумъри. В моето соцдетство имаше едни такива неприятни лели и дядовци, най-често активизирани по ОФ линия, които ни се караха, когато хвърляхме боклуци на улицата или трошахме лампи с топката. Изглежда, тази традиция за поколенческо разделение на гражданския „труд” ще се задълбочава: старите ще дебатират, ще се възмущават, ще се редят чинно на опашка пред избирателните пунктове - младите ще се реят из глобалното пространство. Ако беше жива, Маргарет Мийд можеше да обогати тук класификацията си: поколения, които съжителстват едно до друго, всяко в своята орбита и все по-рядко влизат в досег едно с друго.

* Поколенческа пропаст.