Някои принципни положения за планинските курорти

Зима е. Страстите около ски курортите се разгорещяват.

Коментарите по повод едно мое интервю[1] за проблемите на планинските и ски курорти ме наведоха на мисълта, че е нужно накратко да се формулира подход, който ще намери решение на споровете, повечето от които ми изглеждат, меко казано безсмислени.

Несъгласието по същество

Понякога избирателно, спрямо развитието зимните курорти се изказват следните съждения:

1. Концесионните договори ощетяват планината и нейните любители, включително скиорите;
2. Частният сектор (инвеститорите) разрушават природните дадености;
3. Договорите трябва да бъдат прекратени;
4. Държавата и общините трябва да поемат управлението и инвестициите.

Първите две от тези съждения трябва да бъдат доказани. Досега оценките на въздействията не дават никакви свидетелства за тяхната коректност. Затова правителството и експертите биват обвинявани в корупция.

За прекратяването на договорите се намират различни претексти. От неспазването им до обстоятелството, че инвестиционните дружества са регистрирани в юрисдикции с ниски данъци (т.нар. офшорни зони). При първия род от тези аргументи се връщаме към проблема с доказването. При втория – аз не смятам, че офшорните зони вредят на икономиката, а те не са и криминализирани. Дори и да бъдат криминализирани или ограничени (какъвто опит имаше през 2013 г.), законодателството по този повод цели ограничаване на конкуренцията на вече стъпилите на пазара инвеститори.

Четвъртият аргумент е в действителност желание за връщане към положението от преди 1990 г. Не мисля, че това е възможно в пълна степен. Ако се случи, резултатът би бил плачевен. И тези

аргументи има вътрешно противоречие: хем държавата се привижда виновна за нередностите (доколкото ги има), защото е страна по договорите; хем се предполага, че ще управлява планините и курортите по-добре.

Принципни подходи

На първо място към планините трябва да се прилага нормалното разбиране на собствеността, което присъства по принцип в конституцията, закона за задълженията и договорите и закона за концесиите. А това ще рече, че:

1. Собствеността (като владение) няма отношение към казуса;
2. Концесията е преотстъпено право на собственост за определен период от време;
3. То предполага собствеността като разпореждане - т.е. правото да изключваш използването от други на същата собственост за времето на разпореждане;
4. Собствеността е делима: т.е. части от нея могат да се преостъпват и разпореждането може и да включва различни интереси на акционери (други инвеститори), общини и доставчици на услуги;
5. Ако концесионерът не е идиот, той би имал интерес да пъддържа собствеността в състояние годно за употреба, например удобството на пистите за каране на ски;
6. Ако не се съобразява с този си интерес, той би понасял загуби в сравнение с конкурентцията и вероятно накрая на периода на разпореждане ще трябва да поеме отговорността за предаване на собствеността на собственика в пъроначалния й вид;

Казаното обяснява онова, което виждаме по българските и другите курорти, собтвеността се поддържа по-добре, когато се използва с печалба за инвеститора.

Състоянието на влековете и лифтовете на Витоша, известни на столичани като "Иван", "Спас", "Заека" и "Романски", както и това на хотелите и хижата в района на „Алеко“ е доказателство за това какво се случва, когато правата на собственост на уредени неподходящо, както това се случи в началото на 1990-те.

На второ място, решението за подобряване на инвестициите и отчитането на интересите на собствениците, инвеститорите, доставчиците и жителите на общините в близост до курортите може да дойде от тълкуването промяната в процедурите по вземане на решения. Тук най-важно е съвместното прилагане на принципите на „мълчаливото съгласие“ и „декларацията“.

“Мълчанието е съгласие” означава, че липсата на отговор по повод проект в определените срокове е разрешение да се действа. Той се прилага лесно при всички случаи, когато решенията са по усмотрение и лесно може да промени практиката, когато мълчанието е отказ.

„Принципът на декларацията“ е компромис в сложните случаи на законодателни и административни изисквания. При него инвеститорът декларира, че е започнат, изпълнил е изискванията, например извършил е оценка на въздействията (например ОВОС по съответния ред) и ще ги изпълнява за периода на дейността. Декларацията може да служи като основание за последващ контрол и отвореност при нарушаване изискванията.

Казаното не пречи на винаги добре дошлите старания за премахване на излишните и неясни (мотивиращи корупция) изисквания, според обещанията на всички управляващи. А сега управляващите дори обещаха да въведат принципа на мълчаливото съгласие.