Танц със смъртта

Месечното френско списание Litteraire посвети последния си брой на една-единствена тема: как литературата третира въпроса за смъртта. Прочетох го с интерес, но в крайна сметка останах разочарован. Някои от статиите може и да бяха докоснали идеи, с които все още да не бях запознат, но в крайна сметка те като цяло повтаряха вече добре познатите мнения, че освен с идеята за любовта литературата винаги разглежда и концепцията за смъртта. Статиите отбелязваха присъствието на смъртта както в разкази от миналия век, така и в предромантичната готическа литература. Със същия успех можеха да цитират и гръцката митология - може би смъртта на Хектор и траура на Андромаха, или страданията на множество мъченици, изобилстващи в средновековните текстове. Да не говорим за факта, че самата история на философията започва с предпоставката на най-фундаменталния от силогизмите: "Всички хора са смъртни".

Може би проблемът се корени във факта, че хората днес четат все по-малко книги, отколкото предишните поколения. Но независимо от причината ние вече сме загубили способността си да приемаме смъртта. Религията, митологията и древните ритуали я правели ако не по-малко страховита, то по-позната, разбираема и приемлива. Благодарение на големите погребални обреди, плача на опечалените и големите реквиеми ние лека-полека привиквахме с мисълта за смъртта. Бивахме подготвени за нея чрез проповеди за ада. Дори още като дете бях насърчаван да чета части от "Спътник на Младежта", в които ставаше въпрос за смъртта.

Този текст, ръководство на молитвите, редактиран от свещеник Дон Боско през 19. век, е напомняне, че ние не знаем къде и как смъртта ще ни сполети - в леглото, на работното място, на улицата, с аневризъм, треска, земетресение или нещо съвсем друго. В този момент ще почувстваме как главата ни почва да се рее, очите да ни болят, езикът ни да пресъхва, челюстите да се затварят, гърдите да натежават, кръвта ни да се смразява, плътта ни да бъде погълната, а сърцето - пронизано. Ето защо изниква и необходимостта да се практикува това, което Дон Боско нарича упражнение за щастлива смърт:

"Когато неподвижните ми нозе ми подскажат, че кариерата ми в този живот е на път да приключи... Когато треперещите ми, изтръпнали ръце вече не могат да те държат, о, мое свидно разпятие, и въпреки волята си те оставям да паднеш върху леглото на моето страдание... Когато очите ми са замъглени и обезумели от ужаса на неизбежната участ... Когато моите бледни и пепеляви страни будят състрадание и ужас в очите на хората и косата ми, влажна и с капчици пот на смъртта по краищата й, обявява близостта на моя край... Когато въображението ми, подстрекавано от ужасяващи и страшни фантазии, е потънало в смъртни скърби... Когато съм загубил всичките си сетива... милостиви Исусе, смили се над мене".

Това някои може да определят като чист садизъм. Но нека да се вгледаме на какво учим съвременниците си днес? Че смъртта се случва далеч от нас в болници, че опечалените не е задължително да следват ковчега до гробището, че ние вече не виждаме мъртвите. Или по-скоро ги виждаме постоянно - да бъдат бити или застрелвани, или взривявани, потъващи към дъното на реката с крака, обвити в бетон, безжизнени на тротоара, докато главите им се търкалят на пътя. Но това не са нашите близки и любими, това са актьори.

Смъртта е спектакъл - със сигурност не само във филмите и по телевизията, но и в реалния живот. Ние поглъщаме медийни съобщения за някое младо момиче, което е било изнасилено и убито, или за поредната жертва на сериен убиец. Но не виждаме измъчваните тела, защото това ще ни напомни за действителната смърт. Вместо това ние виждаме плачещи приятели, които оставят цветя на мястото на трагедията или организират бдение със свещи. Или пък, далеч по-садистично, виждаме репортери, които чукат на вратата на скърбящата майка, за да я попитат “ексклузивно” как се е почувствала, когато е научила за убийството на дъщеря си. Самата смърт се показва само косвено, чрез образи на приятелство и майчина скръб, които ни засягат по-малко интуитивно.

Смъртта е до голяма степен премахната от хоризонта на нашето съществувание. Резултатът е, че повечето от нас ще бъдат много по-ужасени, когато настъпи моментът да се изправят пред това събитие, което е нашата съдба. Съдба, с която по-мъдрите хора прекарват целия си живот, за да намерят покой.