Уличният тарикатлък удави големите международни спортни победи

Липсва ми лятото на 1994 година. Липсват ми летните олимпиади от 80-те години, белязани за нашата страна от триумфите на набитите момчета на Иван Абаджиев. Тъгувам и за вечните победителки на Нешка Робева, за всички големи български шампиони, които могат да накарат дори заклет противник на национализма като мен да размахва българското знаме. Липсва ми онази тиха съпротива на малката, манипулирана страна от времето на социализма, която хитро се реалибилитираше на спортните терени. Усещането, че макар Съветският съюз да ни го зачуква по съвсем реален начин ежедневно, ние можем да му го върнем тъпкано, като веднъж на четири години му измъкнем изпод огромния имперски нос златните медали на някоя олимипиада. И има съвсем природна причина за тази моя тъга, която няма нищо общо с национализма.

Глобално за надпреварата

България е малка страна, геополитическо джудже. Но и в нея живеят представители на Хомо Сапиенс, в чието ДНК добрият Бог – или който там е отговорен за Сътворението – е заложил желание за кървави и потни битки и нужда от драматични победи. Този нагон ни е бил нужен за оцеляване в тъмната, нецивилизована древност. След това обществото се развило, станало по-хуманно и решило, че е много лошо да се избива помежду си, но добрият Бог не коригирал ДНК-то. Една от многото му остроумни шегички с хората, с които ги кара да надскачат природата си и да се развиват. Социалната революция изпреварила биологическата и човечеството започнало да търси начини да имитира драмата на битката, за да засити този вроден глад. Античният свят осъзнал нуждата от мирни, но зрелищни битки и сложил началото на Олимпиадите. В модерната история пък, когато човечеството не е заето да се изтребва, се състезава в спорта със същия ефект за душата. Та колкото и малка държава да сме, и ние по чисто биологични причини имаме нужда от кървави победи или тяхната мирна имитация. Няма да нахлуем никога в Ирак, Афганистан и Чечня, няма да въртим кранове на газопроводи посред люти зими, за да задоволим тази жажда. Тогава какво ни остава? Да бием на спортните терени, за да изразходим хищническия си нагон. Ако не го правим, ще се самозадръстим от агресия и ще започнем да се избиваме и нараняваме помежду си. Това е едрият геополитически план, който ми дава основание да смятам, че България има нужда от голям спорт и световни и олимпийски шампиони.

Лични атлетични прозрения

Има обаче и по-камерна гледна точка, от която виждам спорта като най-ефективното средство в личната борба с агресията. Погледнах през нея много рано в живота си. Спортът бе най-хубавото нещо, което ми се случи в мътните и кървави години на пубертета. Не знам как щях да изгазя през потоците хормони, в които се давех тогава, през бездните и пустините на тежкия си характер и новосъбудилия се заедно с пола хищник в мен. Хищник, който има гладно его, който иска да властва и побеждава, но е достатъчно добре възпитан от семейството си, за да не го прави буквално. Трябваше ми цивилизована форма на жестокост, която да компенсира факта, че вече не ни се налага да гоним мамут цял ден, за да се нахраним, нито да убиваме представители на собствения си вид, за да им завземем териториите и да си засеем овеса и житото на тях. И понеже това се случваше в средата на 80-те години, когато компютрите още не бяха завладели живота ни и нямаше „Каунтър Страйк”, се наложи да се обърна към единственото решение – спорта.

Освен че става съвсем естествен законен отдушник на заложения в нас животински нагон към битки, спортът възпитава качества, които нито един университет и нито един корпоративен тренинг не могат да ни дадат. Ако си краен индивидуалист като мен, задължително трябва да бъдеш изпратен да се занимаваш с колективен спорт. Тогава виждаш нещата в перспектива и разбераш колко незначителен си без отбор от съмишленици. Индивидуализмът ти също ще бъде начесан, защото ще получиш възможност да се пребориш за позицията на лидер. Още в детските години в колективните спортове става ясно каква роля ще си избереш по-късно в зрелия живот – дали ще си житейски артист или ще си сив кардинал с много скрита власт. Или иначе казано – дали ще си Христо Стоичков или Красимир Балъков. Ако си кротко плахо дете, което трудно се дели от мама и татко – индивидуалният спорт ще разкрие неподозирани измерения в теб и ще те направи по-пригоден, когато пораснеш. Спортът в детските години помага безболезнено да засилиш качества, с които не си надарен по рождение, и да осъзнаеш мястото си сред другите.

Той учи и на много други хубави за зрелостта неща – да си в комфорт със собственото си тяло, да знаеш как да го приучиш да ти служи и да го побеждаваш с воля, да изпитваш удоволствие от труда и усилието, да се научиш да се надскачаш, дори когато ти се струва, че повече няма накъде. Защото това, което ни изглежда много лесно за големите спортисти по телевизора, всъщност е резултат на години повторения на едно и също движение, на травми, мускулни трески, болки, рев и възгласи „Махам се от тук, повече не мога!”

Получаваш и още едно много важно умение – да губиш без да изпадаш в екзистенциални кризи. Научаваш се да уважаваш противника и осъзнаваш, че светът не се върти около теб. Защото три пъти подред можеш да биеш на състезание, но после само една загуба те принуждава да застанеш лице в лице с границите си и да измислиш начин да ги преминеш.

Само човек, който е падал и ставал на състезания като дете, може да изпита пълното удоволствие от победите на своите любими големи спортисти, които гледа по телевизията. Защото знае цената им. Разбира колко труд е хвърлен за няколкото минути на стълбицата на победителите. Осъзнава сложната въртележка от талант, усилие, късмет, добро настроение на съдиите и публиката, която те качва на върха. И която също така те срутва в дъното. И че разликата между върха и дъното може и да е една единствена неволна стъпка накриво.

Култът към тарикатлъка

До не много отдавна България беше силна спортна нация. Бяхме си отцепили едни атлетически ниши, които ни отиваха, и мачкахме в тях противниците наред – мъжественото вдигане на тежести и по античному красивите битки на бокс и борба, женствената художествена гимнастика, артистичната импровизация във футбола, умното дебнене във волейбола. Имахме и деца, които спортуваха и разбираха тези победи. Колективната ни жажда за драматични битки беше нахранена с триумфите по международните спортни терени. Повечето хора бяха изпитали от първо лице поне веднъж радостта от победата и философската мъдрост от загубата в спорта. Пък било и на училищно ниво. И в общ, и в личен план спортът си вършеше работата. Сега вече не е така.

На последните Олимпийски игри имахме само един шампион. Това беше най-голямото спортно падение на нацията от десетилетия насам. Щангите и художествената гимнастика, двете ни запазени марки, се тресат от скандали. Вместо да избиват агресията си в състезанията, хората в тези спортове се стрелят с нея помежду си. Обърканите ценности на прехода проядоха и спорта. Култът към лесни победи се настани и там и уби радостта от атлетическото усилие.

Редно е Румяна Нейкова, единствената ни олимпийска шампионка от 2008 година, да е по-голям национален герой от Благой Георгиев - футболиста, който шества по софийските дискотеки и софийските красавици, но, уви, не е така. Тя трябва да е и много по-богата от него, но това пак май не е така. Защото тихото, упорито, извънземно усилие на скромната жена, на която два пъти й измъкват изпод носа заслуженото злато на олимпиадите, е по-достойно за възхищение от издържливите черни дробове на набедените ни футболни звезди. Само че съотношението между момиченцата, които искат да са като Румяна Нейкова, и тези, които мечтаят да са интимни приятелки на Благой Георгиев, е отчайващо. Макар че за мен по-голяма спортна героиня от нея в последните десет години няма.

Ценностите в спорта ще се изправят и големите международни победи ще се завърнат, когато се нормализират и представите за добро и зло в цялото общество. Нереалистично е да чакаме спортни успехи от нация, която от две десетилетия е въздигнала в култ уличния тарикатлък. Защото в големия спорт той не вирее. Социализмът хвърляше много усилия в спорта, той се превърна в част от Студената война. Независимо какви бяха причините, работите се получаваха. Продължихме по инерция да сме спортна нация още малко след падането на тоталитаризма, докъм средата на 90-те години на 20. век, и след това всичко се срути. Първо падна основата.  Масовият спорт и детските спортни школи, тези прекрасни инвестиции в здравето на нацията, бяха заменени от култа по анаболните фитнес-здравеняци и пияните футболисти с големи заплати. Защото това бяха героите на мутрите. А тези заместители не раждат шампиони. И България си остана гладна за национални победи и задръстена от междуличностна агресия. Чудя се само защо след двайсет години копнеж по разграждане на лявото мислене в страната и тържеството на десните ценности, всички продължават да чакат на държавата. Бизнесът не взима нещата в спорта в свои ръце. Прави го само когато може да изпере малко пари през някой трагичен футболен отбор или получи шанс да си направи реклама, за да си продава после курортите. Но още на пръсти се броят национално отговорните капиталисти, които имат някакво отношение към психическото и физическото здраве на бъдещите си служители.

Аз каквото мога да направя за каузата на спорта – го правя. Пращам всяко близко дете да спортува и го убеждавам, че това ще му помогне по-късно в живота. Толкова са ми възможностите. Като че ли е крайно време и бизнесът да се отплати за благосъстоянието си с големи национални спортни победи. Защото иначе Йордан Йовчев ще продължи да тренира американските деца и Диляна Георгиева ще прави шампионки в Нова Зеландия. А ние ще се превърнем в нация от самоизтребващи се бройлери.

Елена Кодинова. Текстът е публикуван в списание „Мениджър”