Успехът. Начин на употреба.

Наскоро, след една весело прекарана вечер с приятели в София се качваме в такси  и, докато се наместваме на задната седалка питам шофьора как е, как са нещата. Човекът не чака втора покана и само два светофара по-късно вече е изложил тезата си – ние българите не се гордеем достатъчно с успехите си. Изненадан от необичайно позитивния тон, аз се навеждам и казвам, да, така е, прав сте.

“А не е като да нямаме силни хора, успели личности, герои...” продължава той. “Хора, които цял свят ги е признал, а ние тук не ги ценим. Има такива българи!”

“Кои например?”, питам, очаквайки, че ще последват обичайните Джон Атанасов, Кристо или пък Бербатов. Шофьорът тупва по волана и отсича:

“Георги Димитров!”

Ние отзад се сбутваме, но си траем. “Героя на лайпцигския процес.” И се наложи да си припомня тази притча за другаря Димитров несправедливо обвинен, в затвора, но там, той научил немски за броени месеци и се защитил и го освободили и т.н...

“И защо Георги Димитров е герой?”, пита равно спътничката ми, преди да слезем, “Защото не е запалил Райхстага?”

Като дете винаги се питах как така злите фашисти са пуснали Димитров, след като е можело да го измъчват, колкото си искат, или да го вкарат в конц-лагер. И защо въобще са му разрешили да чете от учебници и да ползва речник? Имаше нещо гнило в тази история, подозирах тогава, но все пак тя беше една от първите истории за успех, с които съм израснал.

Друга история за успех, която ярко е заседнала в съзнанието ми е свързана с победата на Хан Крум над византийците във Върбишкия проход. Тя приключва с една отрязана императорска глава, превърната в посребрен съд, от който хана пие вино и се вдига наздравица с думите: “Наздраве дружина с никифоровата кратуна.” Митично. Като дете не обръщах внимание на касаплъка в тази история, по скоро се питах как уж Хан Крум бил забранил със закон виното, изкоренил бил лозите, а сам пие, та и черпи. Пак нещо не ми се връзваше. Успех!? Но какво е успех? Има ли той мерна единица?

Следващите редове са не толкова за понятието успех, колкото за историите, които го разказват.

Връщам се назад във времето, в което се формирах като личност. Историите за успехи тогава бяха свързани или с миналото на една уж хилядолетна България, обагрени с някаква колективна, национално-родова значимост -– с печелени битки, царе, България-на-три-морета, възрожденци, саможертви, партизани; или, ако имаха съвременно измерение, те бяха част от нечие чуждо настояще, на хора, които гледах по телевизията, но с които нямах нищо общо - златни момичета, щангисти, ръченици, гласове в космоса, българи-юнаци и т.н...  Имаше, всъщност и една трета категория истории, за която обаче се говореше полушепнешком - това бяха историите на хора, които бяха успели да излязат “навън” и да се “оправят” - това бяха най-често онези обвити в ореола на мистика лели, вуйчовци, приятели, познати и познати на наши познати, за които не знаехме почти нищо, освен, че са успели в едно непознато за всички ни там.

Самото излизане се третираше като успяване. (За връщане никога не ставаше и дума.)

И така, излизаше, че успехът бе възможен единствено в учебниците по история, “на телевизора” или “навън”.

Успехът не бе тема на разговори в моето семейство. Израствах с истории, в които успехът принадлежеше на другите. И бе възможен единствено другаде.

*                       *                                   *

Тъй като живея от години в Щатите, решавам да се обърна към няколко от приятелите ми тук, за да поговорим за семейните им истории на успехи и провали. Ще ги споделя накратко. Едната е от Калифорния, другата - от Канада, а третата – от Родопите.

История  1.

През 1851, Хенри Болдоф, пристига в Ню Йорк без пукнат грош, спасявайки се от задължителна военна служба в Бавария. По това време, ако си евреин в Германия можело да бъдеш привикан да служиш безсрочно, без да имаш право на офицерска позиция. Хенри, евреин, бил изправен пред избора или да остане редник цял живот (ако не се окаже в лазарет или гроб), или да потърси бъдещето си другаде, което и направил. В Ню Йорк имало еврейска общност, която му помогнала да стъпи на краката си – получил назаем дървена количка, от която продавал дребни стоки, дали му и малък заем. Човекът се отправил на запад, стигнал до Кентъки, след време пуснал корени, продал количката, купил магазинче, започнал да купува и препродава парцели земя, задомил се, имал пет деца, живял не-богато, но всяко едно от децата си пратил в университет. Единият от синовете му Артър Болдоф, роден 1881 година и прадядо на моя приятел Артър бил първият от безкрайната еврейска нишка предшественици, който имал възможността да получи висше образование. И не откъде да е, а от престижния университет “Джонс Хопкинс”, където завършил философия и се оженил за своя състудентка. Тук бащата, старият Хенри, му предлага да опита да търгува със земята, която имат и, ако го прави успешно - тя да остане за него. След редица правилни стъпки, Артър става успешен бизнесмен, жена му - учителка, живели добре и също пратили децата си в университети. Но идва Втората Световна Война и американското правителство тръгва да отчуждава имоти покрай реката Охайо, за да строи химически завод. Немалка част от имотите покрай реката били собственост на Артър Болдоф, така че правителството му взема земята и го компенсира, според някакви там стандарти. И тук става интересно. Артър, недоволен от цената, която му предлагат, завежда дело срещу държавата. Разказват как дотогава добрата съпруга и тиха учителка се изправя в съда и с пламенна реч свидетелства какво означава тази земя за семейството й, колко всъщност струва тя и как парите, които държавата предлага, са далеч по-малко от стойността й. Еврейското семейство печели делото, обезщетено е богато, живее добре, оставя наследство, а всяко едно от децата им завършва престижен университет и има успешен бизнес.

История 2.

Семейната история на Дженифър де Пойен e по-объркана. За своите предци тя казва, че успехи и провали се редуват на всяко поколение. Нейният пра-пра-пра-пра дядо по бащина линия бил от Франция, аристократ, с титли и пари, който през 17-ти век се заселил на Карибите, по-точно, Гуаделупа. Там се замогнал много – имал захарни плантации и много роби. Но не щеш ли във Франция избухнала революцията, духът на свободата достигнал чак до Гуаделупа и робите въстанали. Старият де Пойен успял по чудо да избяга с кораб, но от всичко, което имал спасил единствено кожата си. Добрал се някак до Америка, установил се в Бостън, където се замогнал отново, развивайки бизнес с колесници. Превъртаме няколко поколения напред, и тук историята разказва как на поредния де Пойен се отворила възможност да инвестира в малка компания, чийто собственик кой знае защо имал амбицията да започне серийно производство на гуми. Но защо толкова много гуми?, зачудил се де Пойен. За едно ново нещо - отговорил му човека -  казва се автомобил. На което де Пойен отговорил: А не, благодаря, аз съм в бизнеса с колесници. Компанията за гуми се наричала Firestone, а собственикът й, оказало се, бил приятел с един друг бизнесмен на име Хенри Форд.

След кончината на този недалновиден де Пойен, синът решава да рискува и инвестира цялото си наследство в нефтодобив. След един непоправим провал в Мексико, който завършва с потънал танкер, отчаяният бизнесмен и бременната му съпруга успяват да достигнат с кораб до Ню Йорк и там, преди да успеят да слязат на брега, в териториалните води на САЩ се ражда бащата на Дженифър. Банкрутиралото семейство продължило на север и се заселило в Канада, където отново се замогнали дотолкова, че да пратят децата си в университет. Започвайки отново от нулата, поредният де Пойен стъпва на крака, търси и намира възможности, инвестира умно, печели, след което праща двете си дъщери в най-престижни университети.

История 3.

Това е историята, разказана от леля Надежда, една чудесна родопчанка, педагог, майка на мой приятел, който сега живее в Калифорния. Неговият прадядо балканджия на име Горан, купувал и препродавал материали за тъкане. Запознал се дядо Горан с един евреин на име Местан, с когото направили най-големия си удар, закупувайки на едро два вагона с галоши. Дядо Горан поел ангажимента да ги продава само в Пиринско и Родопите, а Местан - навсякъде другаде. Нашият герой успял да разтовари своя дял много бързо, с помощта на хората от една пиринска махала и за благодарност обул цялото село с гумени галоши. Много потръгнал бизнесът на дядо Горан след това, замогнал се и се разраснал. Но по думите на разказвачката на тази история “...за жалост всяка хубава приказка свършва с идването на комунистите...” След деноминацията на парите, дядо Горан обменил дванайсет чувала пари, върнал се на село с едно портмоне левове, след което бил пратен на трудов лагер, а на семейството му било забранено да работи десет години. След лагера, дядо Горан умира, с високо вдигната глава и последна заръка: всеки един от четирите му внуци “да се изучи.”

Преразказвам тук тези толкова различни една от друга истории, не защото са най-оригиналните, нито най-драматичните, а защото са семейни истории, проследяващи траекторията на обикновени личности в различни обстоятелства. Те разказват как в свободни условия, в рамките на един човешки живот един индивид може да успее постепенно, да загуби внезапно, после пак да навакса, отново да загуби, или да остави това да свърши този, който идва след него.  Успехът е част от процес. Провалът - също. Често това, което изглежда като провал сега е дупката, която дълбаем, за да посеем семена, които ще дадат плод после. Така или иначе и едното и другото са временни. Но не за понятията провал и успех говоря тук, а за историите, които разказваме за тях.

Изглежда, че е трудно да се посочи период в по-новата история на България, в който един човешки живот се разгръща, минава през своите си нагорета и надолута, своя опит, своето узряване и резултати, за да завърши естествено и да остави след себе си наследство. Смяна на режими и икономически условия, преврати и резки политически завои са довели до прекъснати или абортирани истории на успехи в България. Изглежда, че семействата ни няма какво да разказват, децата ни - какво да чуят. Така ли е наистина? И това ли е причината да изглежда, че сме нация, пълна с отказващи се, напускащи, или незапочващи каквото и да е, защото то така или иначе няма да доведе до нищо свястно. Нация от попрегърбени и посърнали върволици, които нямайки свои лични, малки истории за успех, намират мазохистична утеха в това, че поне не са сами в този колективен провал, наречен България.

В светлината на това, което се случва в страната ни в последните двайсет години понятието “успех” има нужда от сериозно преразглеждане. Колективната депресираност на обществото ни е логичен резултат от това, че поколения наред не успяваме да конструираме една що годе стабилна представа за успех. Сега, повече от всякога е нужно да се говори за това. Защото oтговорите на въпросите за бъдещето на една нация се крият в историите, които тя избира да преразказва сега.

След като комунизмът превърна личния успех в мръсно понятие, в годините след това, тази дума не можа да се изпълни с нови съдържания - тя е перманентно смислово саботирана. Дали пък ние, българите съзнателно не потулваме успехите си, за “да не ти ни завиди някой”? Всеки, обаче, който е излизал отвъд Калотина може да потвърди, че завистта не е нито измислена в България, нито е наша национална черта. Тя е един от най-устойчивите човешки импулси, добре описана откак свят светува, и не случайно включена в оня списък със седемте гряха. Има я и тук, в Америка, но на нея като цяло се гледа със съжаление, като на симптом, болест. Това, че могат да ти завидят не може да те спре да разкажеш успеха си. Защото всеки чужд успех е надежда, презареждане, потвърждение, че, ето, доброто е възможно. Ако то се случва на съседа ми, може да се случи и на мен.

Демократицията, свободният пазар, капитализмът разчитат на оптимизма. Оптимистът избира да се фокусира на успеха. Успехът има способността да се самогенерира. Всеки малък успех е доказателство, че по-големият е възможен. Затова и успехите трябва да се разказват. Ако в новосъздаващото се сега българско гражданско общество имаме устойчиви истории за успех, ние според тях бихме мерили “успелите” на днешния ден. Има и нещо друго - ако си “успял” по начин юридически неудобен за разказване - това успех ли е? Чудя се как повече от двайсет години мутри и мутирали политици живеят и трупат състояния, без да са в състояние да разкажат с прости думи своите лични истории за това как са стигнали дотук, как са успели? Дали наследниците им след време ще разказват за тях с гордост? Дали след тях ще останат въобще разкази?

*                       *                                   *

Историите за успехи и провали започват от най-ранна възраст. Поколения израснахме с истории, които ни учеха на андрешковщина, цинизъм и безверие. Сещам се за приказката “Умник Гюро с умници юнаци” на Елин Пелин, която бе част от учебната ни програма. Нека я припомня: Едно село е нападнато от мечка-стръвница, която изпояла моми, деца, старци и баби! Никой не се наемал да се справи с това зло. (Тук не става въпрос, че някой се е борил с мечката и не е успял, а че никой въобще “не се наел”.) Та, появил се един “умник”, с група такива като него и решили да отърват селото от злото. След разни перипетии стигнали до леговището на звяра. “Умникът” се спуска с въже да се бори с нея, но мечката му лапнала “умната глава”. Приятелите на “умника” дърпат въжето навън, мечката дърпа навътре, в резултат, на което героят е издърпан от мечата дупка, но без да успее да победи злото, без глава, а на всичко отгоре никой не помнел дори как изглеждал. Посланието на това шопско умотворение е яснo: стой мирен, не се прави на герой, не се бори със злото, ще си загубиш главата и никой няма да те помни. Ефектът, който тази простотия имаше над детското ми въображение - ходещ човек с изядена от мечка глава - помня и сега.

Историите дестилират човешкият жизнен опит и го правят възможен за разказване. А разказването има най-общо две цели - да ни развлича и да ни учи на нещо. Историите, които човечеството откак свят светува разказва - около огъня, преди заспиване или по мотивационни семинари - са най-често истории за успех.

Един от най-устойчивите човешки мотиви е този за Давид и Голиат - от него научаваме, че успех е възможен, ако сме умни и не се страхуваме от противника, колкото голям и да е той.

Историята на Йов, най-страдащият страдалец в Библията, е също история на успех. Тези, които успеят да я дочетат до края, научават, че след всички ужаси, болести, зло и гавра, които му причинява Бог, Йов най-подир е възнаграден пребогато със здраве, с ново семейство, нов живот и богатство. Тази история ни учи никога да не се съмняваме във вярата си, да не се отказваме от Бог, защото какво е някакъв наш провал, сравнен с мъките, на които е подложен Йов?

Новият завет е също история за успех. Разказите в него не са  панихида за смъртта на Исус, а прослава на неговото възкръсване.

Накратко истории за успех намираме навсякъде - във всяка книжка с приказки, във всеки сборник митове и легенди, в литературата, в повечето филми. Хепи-ендът не е изфабрикуван в Холивуд - той е еманация на мечти и стремления на стотици поколения човешки същества, живели преди нас.

Само един материално или духовно успял човек може да остави след себе си наследство. Само един успял човек, може да помогне на друг, за да успее и той. Успехът е отговорност, докато провалът те освобождава от такава. В трите примера в началото, поразително съвпадащото е желанието на успелите родители децата им да имат най-доброто възможно бъдеще, което задължително минава през най-добро образование. Не е ли това най-ясното послание, за което и да е държавно управление, в който и да е момент от днес нататък?

Вярвам, че отношението към успеха на другия може и трябва да се култивира. То е доброто семе, което има нужда да бъде отглеждано, преди да бъде удушено в плевелите на невежеството и завистта. Отношението към успеха започва от дом, училище, от “телевизора”... Нужни са ни истории на успехи сега - малки, обикновени, ежедневни успехи на една личност срещу системата. Те ще ни окуражат да сме по-дръзки в по-големите си походи, в които обществото ни най-сетне ще се изправи срещу Мечката на Мутро-комунизма, срещу Голиата на Мафията.

Нужни са ни и успехи, които да издържат проверката на времето. Наред с националните ни герои, приключили с отрязани глави, или по бесилките, ние имаме нужда и от историите на оживелите и продължили Възраждането с други средства - на политика Захари Стоянов, държавникa Стамболов, на строителите на тогавашна България. Наред с тях и за хора, като дядо Миньо Попа от Боженци, за чиято стиснатост има габровски вицове, но това, че е дарил 4 килограма злато за построяването на Габровски театър се знае от малцина.

Не е ли време, наред с безсмъртните стихове на Ботев, да научим повече и за неговия роднина, свръх-богатият предприемач Евлоги Георгиев, който в завещанието си, заедно с милионите златни левове дарени за изграждането на Софийския университет, оставя и думите:

“Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми, ме прави да умра спокойно.”

Захари Карабашлиев, за сп. „Мениджър”