Хорото или лека атлетика? И двете

Дебатът “Задължително хоро”, който превзе медиите в последните дни, е от онези спорове, за които нормалният човек си казва: “Не, не се намесвай, това е шега, не може да е истина.” Но като послушаш малко и видиш какви псевдо-интелигентни аргументи се вадят, какви теории на конспирацията се очертават и как спорещите започват да се взимат все по-сериозно след всяка щуротия, която изричат, решаваш все пак да се намесиш.

Всъщност спорът е несъстоятелен. Някой пак не е разбрал, както стана при бурята със “съжителството”, което уж щяло да замени “турското робство” в учебниците. Тогава се тръгна от един истински факт, от обикновеното задание към учениците във все още проектно учебно съдържание: “Дайте примери за съжителство на българите с другите етноси от Османската империя”. За да се стигне до измислени обвинения в национално предателство, подозрения за намесата на дългата ръка на Анкара и в крайна сметка до министерска оставка. Сега пак се тръгва от един истински факт: в учебната програма по физическо възпитание се планира да се вкарат повече български народни танци. И работата пак върви на скандал, който има за цел да убеди цялата прогресивна евроатлантическа общественост, че злите ретроградни чиновници в МОН ще правят зорлем

дечицата ни пишман чеверме патриоти, направо националисти и скинхедове, като ги накарат да се раздвижват в часовете по спорт под неравноделни тактове.

Народни танци и аз съм играла в час по физическо през 80-те. Правила съм и много по-трудни и опасни неща, които да се чудиш как са попаднали в програмата. Един от изпитите ми в гимназията бе да отскоча от трамплин на пода и да се приземя права (и да се задържа) върху гимнастическа греда, която на око ми се струваше на около метър и половина над пода. Задължително беше да мога и коремно възлизане на горния лост на успоредката. Струваше ми се тогава, че за тези умения трябват повече тренировки от двата часа по физическо в седмицата, та ходех да се упражнявам допълнително. Да не говорим за вродения ми страх от височината. И колко пъти се приземявах по очи на твърдия под от другата страна на гредата и имаше опасност да се изпусна с главата надолу от горния лост. Бих предпочела вместо да се хвърлям в тези каскади, които смятам, че трябва да се изпълняват с каска и протектори, да подскачам на хорца и ръченици. Хем по-добро кардио упражнение, хем весела музика, хем никаква опасност.

Танците възпитават физическа култура, а нали това е целта на въпросните часове в училище, а не високото спортно майсторство? За последното си има специални школи,

започва се от ранна възраст, тренира се по сложни методологии и спортистите в тях са подбрани според индивидуалните им качества. Не всички дисциплини са по силите на всички деца. От човек с данни на бегач на дълги разстояния не можеш да направиш добър гюлетласкач, нито от добрия волейболист - гимнастичка. А танците са по силите на всички. Създават настроение, тренират сърцето, карат те да се изпотиш, да се движиш по-грациозно, да си координираш движенията, учат и на отборност. Лично на мен ми е все едно какви танци ще се използват за целта в училище. Ако щат румба да танцуват, ако пък по им харесва - полка и виенски валс. Защо не й кючек? Напълно сериозна съм. По ориенталските танци са полудели всички западни жени и поддържат форма в клубове по “бели денс”, за които плащат солидни такси. Когато аз бях ученичка, светът беше полудял по аеробиката и понякога в час и това правехме - пускаха ни музика и момичетата, които ходеха на такива курсове извън училище, показваха упражнения на другите. Идеална тренировка!

За мен засилването на дела на танците в учебната програма по физическо възпитание е чудесна идея на министерството на образованието и науката и бих искала да ги

поздравя за нея. (Бих ги посъветвала да проверят обаче дали още са задължителни каскадите, които аз правех като ученичка на гредата и на успоредката. И ако са - да помислят за някакви заместители, защото мен откровено ме беше страх от тях.)

А това, че са избрани български народни танци за тази цел, бих сметнала по-скоро за случайност или в най-лошия случай за липса на въображение. Но пък може и да не е така. Може и да е целенасочено, защото нашите фолклорни движения са много по-добра аеробика от огромна част от световното хореографско наследство и са си съвсем на място в часовете по спорт. Да ги видя защитниците на леката атлетика като по-висша форма на физическо възпитание каква мускулна треска ще хванат и колко пот ще се излее от тях след 45 минути шопски ритми със сложни преплетени стъпки, високо вдигане на краката и непрекъснато натрисане на раменете.

В крайна сметка видът на танците в часовете по физическо според мен никак не е важен. Важното е, че ще има танци. “Тук ще се танцува!” - както написали френските революционери на вратата на Бастилията, след като я превзели през 1789 година. А спорът за задължителното хоро показа за сетен път най-големия дефект на дискусията

около образователната ни реформа - непрекъснато обсъждаме “какво”, а не “защо”. Както винаги “преплитаме за отговор език, без нужния въпрос да сме открили”, както казваше руският бард Владимир Висоцки. Ако бяхме тръгнали от “защо”, всичко щеше да се подреди по-нормално. Защо танци в часовете по спорт и допринасят ли те за физическото възпитание на децата? Тук не вярвам някой да отговори с не. Защо точно български народни танци? А защо не? Те изпълняват мисията от по-предния въпрос идеално. Задължително ли трябва да учим децата на физическа култура в училище? Повече от задължително. Тогава какво лошо има в задължителното хоро? За какво спорим изобщо?

Разумните хора се подсмихват на дебата и вече тревожно се питат - какво ни готвят скришом, че ни пуснаха по тази пързалка и ни поднесоха поредната медийна дъвка, та да ни отвлекат вниманието? Ще видим.