Централна и Източна Европа между Запада и Русия - изборът е вече направен

Пиша тези редове след датата 9 май, която раздели Европа и постави на дневен ред въпросът за посоката в отношенията с Русия, за мястото и последствията за Централна и Източна Европа в този процес.

Вече няма никакво съмнеиие - санкциите са ефективни - както във видимата си част, така и в невидимата. За Кремъл въпросът за тяхното отменяне е на "живот и смърт". Може да се спори доколко и без санкциите и без анексията на Крим нереформираната руска икономика нямаше да произведе поредната си криза и да породи социално напрежение. Безспорен факт е, че събитията около Украйна тотално препокриха причинно-следствената свързаност и подредиха мнозинството руснаци вместо в редиците на недоволстващите в хора на всеобщото одобрение на политиката на Путин и готовите за саможертва поддръжници. Парадите освен мегамаркетингови събития, които позволяват на Москва да продава повече оръжие зад граница, галят ухото и подхранват гордостта и самолюбието на руските избиратели. Те са единствения достоен замистител на реалното благоденствие и сигурност. И успяват, поне временно.

Кремъл системно окуражава семплите дихотомни интерпретации - "добри-лоши", "нацисти-наши" на събитията около Украйна. На този идеологически фон мнозинството руснаци не вникват в детайлите на претенцията, в опростените сравнения и митологеми /Косово срещу Крим/. За тях просто Западът трябва да бъде поставен пред свършения факт на анексирането на Крим и неотменимата нужда от съобразяване с интересите на Москва в Украйна и Източна Европа.

Наративът на тази история трябва да ни отведе до компромис, който снема санкциите, възстановява финансовите потоци и властовия ресурс на Кремъл в стила на "сделката" след грузинския конфликт след намесата на френския президент, който оформи капитулацията на Запада. Тогава почти всеки /с изключение на Грузия/ получи "своето" - Русия получи тотален контрол върху Абхазия и Южна Осетия,

възможност за влияние и смяна на властта в Тбилиси, а френския президент Саркози "изкова" и "продаде" на западните общества илюзията за мир.

Подобна бе и схемата в Крим и Източна Украйна. Това се превръща в някакъв стратегически перпетуум мобиле на хибридната война - прилагаш нейните прийоми, но паралелно създаващ виртуална реалност на миролюбие и добри намерения.

Маневрите на Кремъл са изключително сложни и многопланови, защото залогът е властта на руския президент, която той и неговото обкръжение не могат да си позволят да загубят. Затова се нагнетяват внушения за обсаденост, за врагове и предатели, за това, че някой постоянно иска да отнеме територии от Русия - било то Калининградската област, Кавказ, Сибир и т.н.. Отново в ход е класическата геополитическа мантра за "жизнени интереси", но не само на територията на самата Русия, но на територията на бившия СССР и отвъд. В отбраната на широко дефинираната "Родина" вече са оправдани всички средства, включително тотална мобилизацията на вътрешни и външни ресурси - от ярките националисти и евроскептици, през специалните служби, медиите, интелектуалния и бизнес елит до умерените крила в мейнстрийм леви или левоцентристки партии.

Показателен пример е случаят с експрезидента на САЩ Джими Картър, който в състава на група на старейшините, по време на визита в Москва недвусмислено заяви, че анексирането на Крим било "неизбежно", като го тълкува като завръщане към Русия, а не анексия.

В допълнение Картър повтори тезата на Путин, че в Източна Украйна няма руски войски!?

Не се залъгвайте, думите на бившия американски президент едва ли ще променят много мнения в неговата родина, но се очаква от домакините в Москва те да натежат в Европа и в Русия, като доказателство, че Западът не е единен в реакциите си спрямо Русия и че е възможно разделянето на

САЩ и Европейски съюз.

Опитът за начертване на хипотетичен изход от кризата бе предприет от старейшината на руската въшна политика Евгени Примаков - Русия остава с Крим и оставя Източна Украйна в състава на Украйна в замяна на отмяна на санкциите и връщане към статута отпреди Украйна. Това предложение не отчита дъгата от "замразени" конфликти и липсата на каквито и да е било гаранции, че Русия няма да продължи с "пълзяща анексия" на други територии в "зоните на жизнени интереси". Доказателства не липсват - договорите от типа аншлус с Южна Осетия, Абхазия, Приднестровието.

Съзнанието за невъзможността за решение на конфликтите чрез преговори и компромиси, при текущите изходни позиции, което витае в коридорите на властта в Москва, следва логичния извод за нуждата за усилване на натиска върху слабите звена в ЕС с цел дезинтеграция на евроатлантическото пространство.

Много са форматите, чрез които се реализират тези внушения - един от най-видимите в последните месеци е т.н. Валдайски клуб. Познавам хората, които го стартираха - умни и уважавани руски политолози, изследователи и анализатори, които в момента изпитват изключителен екзистенциален стрес, тъй като в твърдото противопоставяне предложено от Путин на Запада, няма място за тяхното интелектуално посредничество. Ролята им е сведена до интерпретатори на вече зададена политика от Кремъл.

На подобен стрес са подложени и приятелските кръгове в страните от Южна, Централна и Източна Европа, в това число "приятелите на Путин" сред лидерите на Австрия, Чехия, Италия, Унгария, Гърция. Няма съмнение - Кремъл иска от тях да наложат "вето" срещу продължаване на санкциите срещу Русия през юни срещу индивидуални сделка. Но за целта е необходимо те да се изолират от Вашингтон, за да не се изправят пред необходимостта от избор между Запада или Кремъл. Защото тогава Москва винаги е в губеща позиция.

Русия стана жертва на собствената си политика на пренебрегване и високомерие, отказваща равно третиране на бизнес връзките със страните от Централна и Източна Европа. Нито двустранните външнотърговски обмени, нито позициите на компаниите от страните от ЦИЕ в руската икономика могат да се съизмерват със западните им аналози. При това разликата не е в проценти, а в пъти.
Поради санкциите и най-вече поради кризата в самата Русия пресекнаха или силно се ограничиха много от каналите за въздействие, които основно се свързваха с финансовите потоци и гравитацията около традиционни зависимости. Украинската криза, както и решимостта на Европейската комисия да наложи европейските регулации в енергопазарите решително свиха приложното поле на руското енергийно оръжие.
Без високи цени на природния газ, без многомилиардни руски енергийни проекти, без разширено присъствие на руските компании в икономиката на тези страни се свива и то рязко възможността за финансиране на симпатизиращите на Кремъл бизнесмени и политици.

Това е особено видимо при примера и съдбата на злополучните "потоци".

Тенденциите никак не са утешителни за Кремъл защото страните от ЦИЕ достигнаха степен на необратима неразривна интеграционна свързаност в рамките на ЕС, която не може да бъде разкъсана. Още повече, че притегателната сила на предложената от Русия алтернатива /ако има такава/ е отрицателна.

Да, вярно е, че в България процентите на хората, които вярват, че съществува руска заплаха поради събитията в Украйна не е съпоставима с Полша, прибалтийските страни или дори Румъния. Също така у нас са по-високи, макар и с не много, процентите на радикално настроените проруски сили. Те

практически действат като "троянски кон" в националната и колективна сигурност на НАТО. При военно планиране тези пасиви трябва да се отчитат, което налага допълнителни разходи. Но сравненията не трябва да се правят само и предимно между страните от ЦИЕ, а по отношение на предишни състояние и промени в тенденции.

Всъщност в България силите, които се застъпват за проевропейска и проатлантическа линия за първи път отчетливо идентифицираха своя път. Достатъчно е да се позовем на данните за подкрепата на основните руски проекти, които преди години редовно превишаваха котите от 70-80 процента, а днес са на практика са бламирани. И това е последица не от друго, а от имперския подтекст в руската външна политика.

Изход от тупика в отношенията между Запада и Русия трябва да се търси и със сигурност ще се намери, но той не минава през връщането към политиката на сфери на влияние и жизнени интереси. Ако Кремъл продължава да настоява на закоността на действията си в Крим и Източна Украйна това означава, че възстановяване в отношенията ще премине през чистилището на още по-дълбока криза, на устойчив период на информационна конфронтация. Признаването на изключителни права за Русия би отключило верижен процес на претенции на други велики сили, което е предверие към разрушаването на Европа и връщане към логиката на международните отношения при Метерних.

Съвсем неслучайно на пресконференцията с Путин канцлерът Меркел беше изключително и нетипично за нея рязка и откровена - анексия на Крим е престъпен и незаконен акт. Тя е заплаха за европейския ред и сигурност.

 Устойчива конфронтация с Европа не е и в интерес на руския народ, защото ще предпостави ново отлагане на реформите и търсене на решение на дълбоки социални, демографски и икономически

проблеми в страната. Анестезията на националната гордост и величие има своите обективни ограничители и предполага поддържането на постоянна въшна заплаха и нови рецидиви на украинската криза. След девалвацията на  енергийното оръжие и  очевидния блъф със заплахата от употреба на ядрено оръжие е много вероятно Кремъл да прибегне до употреба на имиграционно оръжие - заплаха, че ако Западът не се съгласи да си сътрудничи с Путин и не му помогне да задържи недоволните руснаци, той ще отвори границата за недоволни от политическата и икономическата ситуация. Да Ви звучи познато?
Въпросът не е кой пръв, а как и кога, защото самата ескалацията на информационна агресия, на дрънкане със слово и оръжия в рамките на обявената и водена хибридна война, вече взема реални жертви.
Западът няма друг шанс, освен да се готви за най-лошото с цел да го предотврати. В това число и като консолидира обществената подкрепа извън зоната на влияние на Кремъл и като изолира крайните и екстремистки проруски елементи.