„Брекзит”: По-малко зло или по-голямо неудобство?

„Плащаме, но нямаме право на глас – това е реалността на връзката на Норвегия с Европейския съюз”, казва Еспен Барт Ейде, бивш външен министър на скандинавската страна, в своя статия за британския вестник Guardian.  

Как Норвегия стигна дотук и струва ли си Великобритания да последва нейния пример? Вижте в следващите редове:

Като бивш външен министър на Норвегия, следя с голям интерес и отблизо дебата за бъдещето на Великобритания в Европейския съюз. Поразен съм как група политици изтъкват моята страна, Норвегия, като пример за подражание. Но начинът, по който бива представяна връзката на Норвегия с ЕС, не отразява реалността такава, каквато аз съм я изпитал.

Настоящият статут на Норвегия е резултат от два популярни референдума, проведени съответно през 1972 и 1994 година, които завършиха в полза на страната „не”.

Той се корени и в процеса, който започна в края на Студената война и завърши в края на 80-те години, когато членовете на Европейската асоциация за свободна търговия (EFTA) – Финландия, Швеция, Австрия, Швейцария, Исландия и Норвегия – стартираха преговори с тогавашната Европейска общност за сформирането на Европейската икономическа общност (EEA), разширяващата единния пазар до EFTA.

Процесът приключи благополучно и през 1992 година бе обявено създаването на EEA. Още по време на преговорите обаче, няколко държави от EFTA избраха да преследват пълноправно членство в Европейския съюз. Австрия, Финландия и Швеция се присъединиха към блока през 1995 година, докато Норвегия гласува да остане извън него. Швейцария избра да не става част от ЕС, а Лихтенщай се включи няколко години по-късно.

Оттогава EEA се е превърнала в националния компромис на Норвегия относно Европа.

Като член на EEA, ние не участваме в процеса по вземане на решения в Брюксел, но лоялно се съобразяваме с тези решения. Приели сме около ¾ от всички европейски законодателни актове, като броят им се увеличава. Осигурили сме си легален достъп до единния пазар и спазваме свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали. Норвегия е по-добре интегрирана в много аспекти от ЕС, отколкото дори някои от неговите членки. Абонаментът ни за свободното движение и членството ни в Шенген означават, че имигацията на глава от населението в Норвегия е дори по-висока, отколкото във Великобритания.

Следователно онези, които подкрепят излизането на Великобритания от ЕС и са избрали норвежкия начин, правилно твърдят, че една държава може да запази достъпа си до единния пазар и без да е членка на блока. Но това, което обикновено се премълчава, е, че такава държава запазва всички европейски продуктови стандарти, финансови регулации и разпоредби в областта на заетостта и продължава да внася значителни суми в бюджета на ЕС. Ако Великобритания избере този път – казано иначе, продължи да плаща, - тя ще бъде управлявана от Брюксел и ще остане обвързана 4-те свободи, включително тази на движение.

Без пълноправно членство в Съюза обаче, тя ще се е отказала от правото си на глас по европейските политики: като Норвегия, няма да има дума и присъствие при вземането на важни за живота на нейните граждани решения.

Британските гласоподаватели може би са чували и за предимствата на „швейцарския модел”. Случайно в момента живея в Швейцария. Моята нова алпийска родина е в по-голямата си степен в положението на Норвегия, но вместо ЕЕА е избрала поредица от двустранни споразумения с ЕС за повечето аспекти на интеграцията.

Тези начин за интеграция в европейския пазар е дори по-неудобен от ЕЕА. Докато ЕЕА е динамична – което означава, че следва развитията на европейската политика във всички важни области – швейцарските споразумения са статични. И най-важното – не покриват услугите, които са от първостепенно значение за британската икономика.

Реалността е, че всяка една западноевропейска държава под някаква форма е избрала да участва в процеса на интеграция. Нито една не се е почувствала удобно само с класическото споразумение за свободна търговия. Модерните икономики са много повече от търговията на стоки. Вместо затворен въпрос – „да” или „не” на Европа – това е въпрос на степен. Норвегия и Швейцария – колкото и добре интегрирани да са в ЕС – просто са избрали между двете понастоящем съществуващи опции за оставане във външния кръг.

Изборът между оставане в, или напускане на, Европейския съюз, разбира се, е на британския народ. Но толкова важен дебат трябва да бъде базиран на действителността. И в европейската политика – както и в британската– все още е вярно, че не може и вълкът да е сит, и агнето – цяло.

За нас – малка, богата държава в периферията на Европа – да изберем решението „ЕЕА” е действащ национален компромис, след като два пъти не успяхме да си осигурим подкрепа за пълноправно членство. За Великобритания – голяма държава с дългогодишно влиятелно членство в ЕС – да напусне доброволно ядрото и да се придвижи към външния кръг, за да се присъедини към държавите, които се влияят от, но не могат да влияят на, Брюксел, според мен би било съвсем отделна тема.

*Заглавието е на "Мениджър Нюз"