Четиво в аванс: "Разходка в Париж" на Серена Бърдик

Вълнуваща семейна сага, в която се преплитат опасни тайни, чарът на периода Бел епок и магнетизмът на импресионизма - това е дебютният роман на американката Серена Бърдик "Разходка в Париж", който издателство "Хермес" пуска на българския пазар на 18 август.

Сюжетът накратко

Заможните фабриканти Саваре са в центъра на парижкото светско общество. Щедри меценати на изкуството и близки приятели с Едуар Мане, те се ползват с авторитет в артистичните среди. Но зад бляскавата фасада Огюст и Колет Саваре още носят неизлечими белези от семейни трагедии и опасни тайни. Погълнати от собствените си страсти, те почти не обръщат внимание на дъщеря си – Еме. Сдържаното и самовглъбено момиче израства в компанията на Анри, когото баща й осиновява, за да подсигури наследник на фамилията.

Вече пълнолетна, Еме се е отдала на голямата си мечта да достигне майсторството на френските импресионисти. Освен изкуството, тя има още една голяма страст – Анри. Когато момчето изчезва без логично обяснение, Еме е готова на всичко да го намери. Тя дълго и напразно очаква знак от любимия си, докато изненадващо попада на следа. На изложба в парижка галерия тя вижда картина на млада жена. Когато осъзнава, че девойката на платното е тя, а художникът – Анри, Еме вече знае къде да го намери

А сега, вижте откъс от книгата.

***

Когато стигна до другия край на салона, Едуар обяви шумно, сякаш през цялото време намерението му е било всички да чуят:

- Ще ми направите голяма услуга, мадмоазел Саваре, ако ми разрешите да нарисувам портрета ви.

Стаята утихна и всички се втренчиха в Еме.

Ако Едуар беше имал намерение да я поласкае, не се получи. Тя се почувства засрамена, сякаш изведнъж намериха у нея нещо уникално – просто защото Едуар Мане декларира това.

Папа стана от дивана и смайването в погледа му заля с хладна обида Еме. Той се приближи до Едуар, струйка дим се виеше спираловидно от края на пурата му.

- Ще бъде чест да нарисувате дъщеря ми, мосю Мане – произнесе той с гордост, сякаш едва сега тя беше придобила някаква стойност.

Колет пристъпи напред, изоставяйки група дами, които си шепнеха, затулили усти с ръкавици.

- Да – съгласи се тя, сякаш решението беше изцяло тяхно. – Бихме били много поласкани.

Ала дъщеря й видя устата на Мама леко да потръпва.

Еме беше готова да каже не. Искаше й се да се противопостави на родителите си. Но после се сети за картината на Едуар „Le Déjeuner sur l’herbe“1. Тя изобразяваше гола жена, която гледаше втренчено, дръзка и предизвикателна, а мъжете около нея, напълно облечени, небрежно се наслаждаваха на своя следобед в голямата гора на Фонтенбло.

Еме беше на единайсет години, когато картината беше показана в Салона, и си спомняше възклицанията, гнусните слухове и разразилия се скандал, предизвикан от картината. Еме се беше втренчила в нея, възхитена, почувствала трепет между краката си, а Мама беше поставила ръка пред очите й и я беше обърнала с гръб.

Сега тя погледна родителите си, а после и Едуар. Той я наблюдаваше развеселено и заинтригувано, сякаш напрежението от нейната нерешителност беше дори по-забавно от желанието му.

Едуар Мане беше нарушавал правилата, беше понасял нападения и подигравки, но вече беше горд и прочут, уверен в способностите си да прави каквото си поиска.

Еме му се усмихна и кимна. Тя щеше да му позира, ала не заради родителите си или защото художникът я намираше за интересна. Щеше да отиде при него заради онази картина, освободила в нея тръпката на желанието.

Студиото на Едуар на Рю дьо Сен-Петербург беше прекрасно, обширно и просторно. Четири огромни прозореца гледаха към Рю Моние на запад и към Плас дьо л’Юроп на юг. Еме прекоси оживения площад, за да стигне дотам. Тъмните подпори по моста все още блестяха от сутрешната слана, дъхът й образуваше облаче през воала.

Портиерката – грозна, намусена жена, я заведе в студиото, където Едуар подреждаше цветни възглавници, наведен над дивана.

- Помислих, че може да сте променили мнението си – каза той.

- И да разочаровам родителите си? – Еме пристъпи под студената светлина, нахлуваща през прозорците на балкона.

Едуар вдигна вечерна рокля в цвят на лавандула от облегалката на дивана и се обърна към нея.

- И аз не бих посмял да ги разочаровам – каза той и й подаде роклята.

От всички цветове бледолилавото най-малко подхождаше на кожата на Еме, но тя не отрони и дума. Пое тежката коприна в ръце и тръгна към паравана в далечния край на стаята.

Когато тя излезе зад него, Едуар подреждаше бурканчета с боя на масата. Той я погледна и посочи към дивана, където беше наредил възглавниците.

Еме се отпусна на тях. През тънките подметки на чехлите си усещаше трептенето на пода от влаковете, влизащи и излизащи с пуфтене от гарата „Сен Лазар“. Едуар я беше предупредил да не слага ръкавици, така че ръцете й бяха открити чак до китките, което я караше да се чувства леко разголена.

Художникът грабна нещо тъмно от поставката и се приближи до нея. Той миришеше на тютюн и сладък цитрус, сякаш беше натъркал портокалови корички върху дрехите си. Нежните косъмчета по тила на Еме настръхнаха, когато мъжът завърза ​кадифена панделка около шията й.

Той посегна надолу и приглади коприната върху коленете й, надипляйки полата й първо по един начин, после по друг. Събра ръцете й, след това ги раздели. Повдигна къдриците от челото й, сетне ги остави да паднат обратно. Изправи се и я погледна, като подръпваше брадата си.

- От роклята е. Цветът й е неподходящ. – Звучеше раздразнен, сякаш това беше по нейна вина. – Вървете да се преоблечете. – Отпрати я с махване на ръка. – Утре ще трябва да наема друга рокля.

Няколкото минути, докато тя стоеше неподвижно, а той се суетеше около нея, я накараха да настръхне от нетърпение. Успокоена, тя се усмихна:

- Бих могла да ви го кажа, още щом ми я дадохте.

Едуар се намръщи и дълбока бръчка се появи между веждите му.

- Предполагам, че трябваше да попитам.

- Бяло или черно са единствените цветове, които ми подхождат.

- Какъв нюанс на бялото?

- Чисто, снежнобяло.

- Онази вечер изглеждахте изключително в зелено.

- Беше тъмнозелено. Много тъмно.

Той кимна делово:

- Тогава чисто бяло с нюанси на дълбокия океан.

През брадата му Еме можеше да види леко пожълтелите зъби. Погледът му загатваше някаква неуловима интимност и тя усети краката й да омекват, когато се шмугна зад паравана. Измъкна се от лавандуловата рокля, като сега остро осъзнаваше акта на събличане.

Когато се появи отново, стегната в сутрешната си рокля, Едуар беше пред платното и скицираше един розов божур, който беше извадил от вазата и захвърлил върху гладката маса. След няколко минути цветето се появи в нежни, деликатни щрихи с тънки, изящни листенца.