Да блестим с победите, да посрещаме провалите с достойнство

Да губиш е гадно. Няма да го захаросвам, няма и как. Можем да говорим до припадък за това, колко важни са провалите и как ни учат да се усъвършенстваме, но ако сме честни пред себе си, живот, изпълнен с прекъснати успехи, е по-кофти от свят на непрекъснати провали, последвани от случайна победа.

Болката от загубите се изостря с увеличаването на залозите. Затова сигурно Кем Нютън се е чувствал сякаш му поливат раната с джин, когато в неделя поведе почти безупречен отбор като Caroline Panthers към брутално поражение на Super Bowl. Малко са етапите, по-важни от Super Bowl, а сферата на спорта е истински пример за меритокрация. Тренираш усърдно, работиш усърдно, играеш усърдно и – ако правиш тези 3 неща по-добре от останалите 19 отбора – достигаш до върха на футболния свят.

Кем Нютън загуби. Позорно. И загубата го нарани – физически, емоционално, психически и духовно. Човек, известен преди всичко с емблематичното си празнично потупване, нямаше повод да скача от щастие. Нито дори да се усмихва.

Но Нютън влоши поражението си, губейки дори повече след играта. На последвалата пресконференция той – обикновено, изключително словоохотлив – отговаряше лаконично на въпросите на медиите. Нютън бе безкрайно тъжен от загубата и тъгата му се превърна в грубост, в презрителност, нетипична за човек, който е идол за своите фенове. Пресконференцията беше кратка, неприятна и изпълнена с неучтивост.

За жалост, изглежда това е част от личността на Кем Нютън. Panthers загубиха един мач по време на редовния сезон – от Atlanta Falcons. Още тогава се прояви един от признаците на неспортсменство и слабост – говори се, че след играта той е отказал да се здрависа с играчие от противниковия отбор.

Подобна постъпка е в разрез с етиката на доброто лидерство. Просто не е окей. Трябва да блестим в победите си, дори да празнуваме, когато нещата се случат по план, но лидерството изисква и да посрещаме провалите с достойнство. Дали ще паднем пред мрежата или в конферентната зала, нашите поражения обикновено са здравословна комбинация от личните и професионалните ни недостатъци и по-доброто представяне на опонентите ни. Не е нужно да се вторачваме в себе си и да се самообвиняваме, но никога не бива да изливаме гнева си върху околните – съотборници, клиенти, почитатели, партньори. Това е въпрос не просто на стоицизъм, а на истинско достойнство, на оценяване чуждите успехи до степен на възхищение, дори завист, за да можем да научим какво е необходимо сами да стигнем до победата.

Интересно е, че Кем Нютън имаше много потенциални идоли в това отношение, особено от Broncos. Мнозина го противопоставят на Пейтън Манинг, за когото този Super Bowl може би означава краят на една достойна за „Залата на славата“ кариера. Но по-добрият пример е Уейд Филипс, който дори не беше треньор миналата година и бе сполетян от няколко поредни загуби, сред които разочароващо представяне като главен треньор на Dallas Cowboys. Като всички треньори, неговите уволнения са били доста публични. И все пак той никога не е имал изблици на гняв пред пресата или когото и да било, защото знае, че всяко поражение е възможност за по-добро представяне следващия път. Той успя да надвие Кем Нютън както на терена, така и извън него.

Има надежда за Кем Нютун. За целия фокус на неговите способности, които заслужено му донесоха титлата „Най-ценен играч“ на Националната футболна лига този сезон. Често забравяме, че той е още млад. Не можем да го критикуваме за липса на зрелост, но трябва и да признаем, че натрупването на мъдростта, необходима за оценяване на зрелостта, изисква време. За него не е късно, а и има много причини да сме оптимисти. Все пак повечето от нас се обръщат назад към времето, когато са били на 20, с хитра и самодоволна усмивка и леко поклащат глава, чудейки се какво са си мислели тогава.

Докато Нютън не узрее и не демонстрира елегантност, която може да се мери с таланта му, той никога няма да бъде смятан за истински лидер.

Нито пък който и да е от нас.

Рей Хенеси, редакционен директор на Entrepreneur.com