10 най-обикновени неща, които ни объркват

Нашият ум отказва да осмисли Хигс бозона, квантовата механика или теорията за безкрайността на Вселената. Но сивото ни вещество отлично обработва информацията, постъпваща непрекъснато от обичайни обекти и явления в ежедневието ни. Обаче има някои  обезкуражаващи изключение. Ето например 10 съвсем банални неща, които неочаквано привеждат мисленето ни в безпомощно състояние. Любопитното е, че разгадаването на тези сривове разкрива някои удивителни странности в структурата и функционирането на мозъка, които убягват от полезрението ни.

Сенките

Нашето възприятие на сенките е пример за това, как мозъкът ни подвежда, когато се старае да ни помогне. Опитвайки се да определи цвета на дадена повърхност, умът знае, че сянката, падаща върху нея,  я прави по-тъмна, отколкото е в действителност. Така, автоматично възприемаме затъмнените повърхонсти като по-светли, отколкото са в действителност. Но тъй като не контролираме този процес, не сме в състояние да определим колко по-тъмен прави сянката този предмет, което може в крайна сметка да ни доведе до някои затруднения

Вратите

Случвало ли ви се е да се запътите към друга стая с някаква конкретна цел, например да вземете нещо, но веднага след като влезете в нея, да забравите защо сте там?Оказва се, че за този провал на ума са виновни вратите. Психолози отУниверситета Нотр-Дам открили, че преминаването през врати, предизвиква в мозъка явление, известно като „събитийна граница” , разделяща един набор от мисли и спомени от друг. Преминаването през врата всъщност подава същия сигнал както краят на дадена сцена във филм. Мозъкът архивира мислите от предишната стая и подготвя „чиста страница” за новото място. Менталните събитийни граници са съвсем обичайна функция, която по принцип помага да се организирта мислите и спомените в процеса на непрекъснатото движение и динамика, в която живеем. Но, когато се опитаме да си спомним, за „какво дойдох тук” ...”какво трябваше да взема” ... или „намеря”... наистина е доста дразнещо. Ненапразно казват, че в такива случаи човек просто трябва да се върне на мястото, където му е хрумнала първоначалната мисъл.

Луната

Тя е нашият приятен и романтичен нощен спътник, но понякога може да обърка ума ни. Когато е ниско в небето, ни се струва много по-голяма, отколкото ако се издигне, макар и размерът й да е един и същ. Това явление е известно като Илюзията на Понцо, наречена на италианския  психолог Марио Понцо. През 1913 г. той формулира теория, с която обяснява, че човешкият ум съди за размера на обекта, въз основа на фона, на който се намира. Най-вероятната причина за оптическата измама с Луната, която е универсална за всички, е че сме привикнали да виждаме над главите си облаци, разположени само на няколко километра разстояние, като при това добре знаем, че облаците над хоризонта са отделени на стотици километри. Ако облаците на хоризонта обаче са толкова големи, колкото и тези над главата ни, независимо от огромното разстояние, ние се сепваме „Колко са големи!”. И макар Луната, разположена на хоризонта да е със същите размери, както когато е над главите ни, ние я възприемаме като много по-голяма.

Електронните сигнали

Кое е по-лоши: писъкът на електронния будилник сутрин, пронизителната аларма на автомобил или настойчивият сигнал, напомнящ, че батерията на мобилния ви телефон пада? Нека си признаем, всички тези звуци са ужасни. Те не само ни дразнят, но и често ни карат да се чувстваме като парализирани щом влязат в действие. Защо? Човешкият род е еволюирал без електронни звуци наоколо. Те са допълнително насложен фон в обичайната звукова среда, затова присъствието им ни коства допълнителни усилия. Естествените природни звуци са плод на предаването на енергия от един прдмет на друг. Например, когато удряме барабан с палка, енергията от палката се предава на барабана, разсейва се и постепенно утихва. Нашата система от възприятия се е развивала в хода на еволюцията по такъв начин, че е използвала постепенното затихване на естествените звуци като сигнал за възприемане на събитията – какво ги е предизвикало, къде приблизително се случват и т.н. А електроните сигнали са като автомобил, който се удря със 100 км/ч в стена, вместо постепенно да намали и спре. Те не се променят, не затихват и затова парализират мисленето ни, като не позволяват на мозъка да определи тяхната природа и източник.

Снимките

Ние сме еволюирали не само без електронни сигнали, но и без снимки. Вашата баба може да се научи да използва интернет, но никога няма да развие съответните интуитивни навици за работа с него. По същия начин, на ниво съзнание възприемаме фотографиите, но подсъзнателно не можем да поставим граница между изобразените хора или обекти и представите ни за тях. Така например, едно от многото изследвания в тази посока, показва, че хората, помолени да хвърлят стрелички по изображения на приятели, любими или деца, никак не са точни. Но за сметка това са истински наследници на Робин Худ, когато мишената е физиономия на Хитлер или враг.

Червено-зеленият цвят

О, да – има такъв цвят! Той е също толкова ярък както синьо-червеният, който всъщност наричаме пурпурен, но за него нямаме описателна дума, тъй като не го виждаме. Червено-зеленият цвят попада в т.нар. сляпо петно на нашия мозък. Това ограничение е предизвикано от начина, по йто възприемаме цветовете. Определени клетки в ретината, известни като „опонентни неврони” се възбуждат под въздействието на червения цвят и тази активност съобщава на мозъка, че виждаме нещо червено. Същите тези опонентни неврони обаче блокират при зелен цвят и това отсъствие на активност дава указание на ума ни за зелено. По тази причина при червено-зеленият цвят, червеното анулира влиянието на зеленото и ние не можем да възприемем този нюанс.

Колелата в движение

Вероятно ви е направило впечатление – когато се вгледате по-внимателно в колелата на автомобил в движение по време на филм, те сякаш се движат наобратно. Така изглеждат, защото тв камерите запечатват статични сцени с определена честота, а мозъкът запълва паузите помежду им, създавайки илюзията за непрекъснато движение между отделните кадри. Но не само във филмите, и в живота е така – колелата на бързо движещ се автомобил сякаш се въртят в обратна посока. Основната теория, която обяснява това явление, е че системата от мозъчни възприятия разпознава входният сигнал, т.е. това, което вижда като серия от отделни кадри, също като филмовата камера. В този смисъл човешкият ум непрекъснато е в снимачен процес на околния свят, но не винаги го прави с необходимата скорост, за да разбере, че колелата се движат само напред.

Ярката светлина

У мнозина ярката светлина предизвиква пристъп на кихавица. Алергия някаква? Не, става дума за т.нар. „светлинен рефлекс”, проявяващ се при попадане от тъмно на много светло място. Кихането по принцип бива предизвикано от дразнител, попадащ в носа. Но същата реакция може да бъде задействана и когато зениците спонтанно се свият при ярка светлина. Всички рефлекси се задвижват от команди, предавани по невроните. Напълно възможно е смесените команди да предизвикват неочаквани резултати и внезапното включване на лампата в тъмна стая да обръка мозъка и да предизвика кихане.

Обширните открити пространства

Чували сте или вероятно дори сте преживявали този феномен – придвижвайки се през пустиня, равнина, гъста гора и въобще територия без никакви околни ориентири, се оказва, че хората се движат в кръг и рано или късно стигат до мястото, токъдето са тръгнали. Експерименти, направени с хора със завързани очи са показали, че без външни ориентири ние се движим в кръг с диаметър 20 метра, като през цялото време сме убедени, че вървим само направо. Защо се получава така? Оказва се, че при обширни пространства мозъкът буквално зацикля. Движението в кръг се получава в резултат на изменение на усещането за „право напред”, обясняват изследователи от немския Институт по био кибернетика. С всяка крачка се появява малко отклонение във вестибуларния апарат, което се наслагва към усещането за „направо”. Всички тези отклонения с времето се натрупват, предизвиквайки стесняване на диаметъра на движение в още по-малки кръгове. При наличие на външи, околни ориентири обаче, този провал е невъзможен.

Телефоните

Случвало ли ви се е да ви се стори, че мобилният телефон в чантата или джоба ви звъни или вибрира, и когато го проверите, да се окаже, че е фалшива тревога? Ако и вие, както и много други хора изпитвате подобни илюзорни вибрации, то е защото вашият мозък си прави някои неверни заключения в опит да се справи с хаоса в ежедневието. В него непрекъснато постоянно постъпват различни сигнали – както от органите, така и от външния свят. Той е длъжен да филтрира безполезния шум и да обърне внимание на важните сигнали. Но, горкият, понякога просто ги обърква.