Как да опазим света от терористите - Част 2

Малко или много, всички сме развълнувани от ужасяващата атака в Париж, където ислямисти устроиха кърваво клане над цяла редакция карикатуристи, чиито илюстрации осмиват пророка Мохамед. Съществуват няколко прибързани и необмислени начина, по които бихме могли да реагираме на такива престъпления, затова съм ви приготвил кратък наръчник, който да следвате след всеки следващ атентат. Ето го и неговото продължение (Част 1 можете да намерите ТУК):

4. Помнете, че злото е рядкост, но слабостта е широко разпространена

Трудно е да се намери дори един човек на всеки 20, който да е съгласен с твърдението, че „злото е рядкост”. И все пак, това не е трудно за доказване. С колко злодеи сте се сблъсквали в живота си? А колко са онези, които просто са сбъркани по някакъв начин? Лично аз съм срещал само 3-4 истински зли същества, едното от които беше котка.   

Ако искате по-надежден пример, може да се вгледаме в убийствата, извършени през изминалата година. Според статистиката, над 50% от жертвите са убити от свои познати или роднини; 42% са намерили смъртта си по време на разгорещен скандал, 23% – по време на друг вид престъпление, като например банков обир или въоръжен грабеж, и още 8% – в престрелки между враждуващи банди.

С други думи, когато изключим всички, които са убили човек под въздействието на алкохол или наркотици; заради сериозно психично заболяване; в състояние на неудържим гняв; по време на друго престъпление; с убеждението, че защитават себе си или приятелите/семейството си… жертвите на истински жестоките и безмилостни злодеи – като онези, които виждаме по филмите – не са чак толкова много. Е, вярно е, че има студенокръвни престъпни босове, които поръчват убийства, и други, които изпълняват мокрите поръчки… Но смятам, че на всеки един брутален и педантичен злодеи се падат по 100 обикновени глупаци – така ченгетата наричат онези, които не са зли, но не успяват да контролират импулсите си, са психически нестабилни или просто не могат да подредят живота си. Те са просто слаби и безволеви нещастници, които са попаднали в лоша компания.

Проблемът – отново – е, че е много по-удовлетворяващо да смятате, че всички, които са ви причинявали зло, са част от армия зли и егоистични социопати. Причината за тази нагласа е, че ако ги възприемахме като жалки отрепки, които прекарват цялото си време, преструвайки се на жертви, би ни било много по-трудно да си фантазираме как ги убиваме. В действителност, ако техните лоши импулси, склонности и нерационални страхове вредят повече на самите тях, отколкото на околните, тогава не хората са врагът, а именно тези импулси. А в това няма нищо забавно, нали? Импулсите не могат да бъдат убити с оръжия, бомби или хватки от кеча.

Ако искате да вбесите Facebook приятелите си, покажете им колко любезни са норвежците; ако искате да вбесите християните, кажете им, че няма нито Бог, нито рай, нито ад.

5. Пазете се от Хитлер

Вече чувам, как някой крещи през прозореца ми, „Какво за Хитлер?”

Има определен тип слаби аргументи, които всички използваме, когато бъдем обвинени за това, че имаме някакъв непродуктивен или деструктивен навик – просто си спомняме за идеалния пример, когато подобен навик е бил от полза на някого, и го размахваме наляво-надясно – нашият вълшебен жезъл, с който затваряме устата на критиците.

Например, вашият чичо-расист – дори при най-малката провокация – би започнал да разказва за случая, когато е бил особено подозрителен към афро-американското семейство, което е заживяло в квартала му… и се е оказал прав. Той ще използва този пример всеки път, когато някой разкритикува предразсъдъците му; ще казва, че чернокожите са генетично предразположени към насилие. Вие ще обяснявате, че това твърдение не е научно доказано, а той ще извади поредния анекдот срещу вас; ще разкаже някой расистки виц, а вие ще му отвърнете, че реакцията му е крайно неуместна… А той ще ви каже, „Знаеш ли кое е неуместно?! Някой да ми разбива колата! Разказвал ли съм ти за случая, когато хванах онова чернокожо момче…”

И общо взето всеки път, когато намекнете, че насилието не е решение, отборът на агресорите ще задава един и същи въпрос: „Ами Хитлер?”

Но разговорът няма да приключи с тези две думи – зад него има цяла внимателно изпипана история, която гласи, че Хитлер е бил зло, победено от доброто; че той е можел да бъде спрян само чрез война; че „миротворците”, които са искали да избегнат конфликта, са били истинските злодеи във Втората световна война; че всяка дискусия за факторите, качили Хитлер на власт, е безсмислена. Следователно, ако протестирате срещу употребата на насилствени мерки срещу която и да е група, значи сте на страната на Хитлер („Ако хората са били на твоя акъл през 1941 година, днес всички щяхме да говорим немски.”).

Подразбира се, че дори да бях съгласен с гореизброените аргументи, те не важат за всяка една ситуация. Следва да зададем на агресорите следните въпроси: „Що за глупав рефлекс е това, да изкарвате коза „Хитлер” всеки път, когато някой се противопостави на насилието? Защо изпитвате нуждата да се държите злорадо и презрително и да натяквате на човека, който ви е задал първия въпрос, колко слаб и наивен е? Защо защитавате насилието, като че ли е нещо свещено?”

„Чакай малко! Значи казваш, че хората, които страдат заради управлението на брутален диктатор, трябва да си траят, защото насилието е грешно?” Не! Но вижте как отново „изобретихте” идеален пример, с който да защитите насилието. Ако човечеството се развие до степен, в която насилието е оръжие на благородните и потиснати общества срещу злите, тоталитарни режими, които не могат да бъдат свалени другояче, ще е страхотно.

Някои хора биха реагирали дори по-нерационално, казвайки, че противниците на насилието ограбват „нашите момчета”, войниците, от тяхната чест („Лесно ти е на теб да гледаш от безопасния си и комфортен дом и да говориш за мир, когато онези смелчаци рискуват живота си за жалкия ти задник!”). В това обаче няма дори грам логика – ако кажете на някой ранен ветеран от войните в Афганистан и Ирак, „Човече, надявам се да създадем свят, в който такива като теб, вместо да бъдат стреляни, да могат да живеят дълго и щастливо и да отглеждат внуците си”, той едва ли ще ви наругае. 

Но в действителност, „нашите момчета” и тяхната жертва са без значение – „Подкрепете войниците ни” и „Ами Хитлер?” изобщо не подканват към разговор по темата. Те са просто вълшебни думички, чиято цел е да прекратят дискусията на тема насилие, защото примитивната част от мозъка ни реагира на критиката по същия начин, по който са реагирали ислямистите при вида на карикатурите, които осмиват Мохамед.

И като заговорихме за това…

6. Запомнете: Ние печелим!

Ето я и последната лъжа, която ще чуете и срещу която непрестанно се боря. Става въпрос за убеждението, че насилието винаги побеждава, защото няма сила, която да може да му се опълчи. Именно затова сме толкова ужасени от уличната престъпност – може да сте милиардер и пак да се намери „хулиган”, който да ви намушка в някоя тъмна задънена уличка – и богатството ви няма да ви се притече на помощ. „Какво значение имат парите, инфраструктурата и процъфтяващата култура, когато шайка безмилостни екстремисти могат да ни избиват като буболечки?” – този въпрос е най-мощният коз на човечеството.

Отговорът е, че имат огромно значение!

Идеята, че насилието е единственото ефективно оръжие, е вероятно най-широко разпространената и лесно опровержима лъжа в историята на човечеството. Истината – подкрепена от реални факти – е, че насилието намалява значително от хиляди години насам. През средновековието, престъпността е била 30-пъти по-голяма, отколкото е днес. С други думи, отборът на насилниците губи и единственият му шанс за победа е, ако убеди света, че неговият начин е единственият.

Помислете си колко глупава и себедеструктивна е атаката срещу предполагаемите ислямофоби от Шарли Ебдо. Все пак, ако богът на ислямистите беше истински, той едва ли щеше да има нещо против подигравките на карикатуристите. По подразбиране, всемогъщите същества нямат причина да се чувстват неуверени. Следователно, импулсивното желание на терористите да размажат критиците на своята религия е плод на техните собствени човешки страхове и гняв. С други думи, тези агресивни мъже всъщност сами не вярват, че техният бог е всемогъщ.

И все пак е важно да приложим този урок към самите себе си: ако техният бог е реален и недосегаем, подигравките не могат да го засегнат; ако нашето общество е цивилизовано, силно и представлява пример за подражание, тогава тероризмът не може да го засегне. И в двата случая, ескалиращото насилие е признак на страх и слабост.

Имайте вяра в цивилизацията! Историята е доказала, че насилниците не могат да ни победят, но ние можем да унищожим себе си. Насилието не се увеличава – то само се среща по-често в новините, защото от стимулирането на нашата агресия се изкарват много пари. Не се хващайте на този трик!

Дейвид Уонг, писател, за Cracked.com