Привличането на чуждестранни инвестиции е любима тема на много експерти, а също така неизменно е част от „приоритетните мерки“ на всяко ново правителство. Въпреки това, ако опитате да си спомните кога за последен път новината за голяма чужда инвестиция у нас ви е привлякла вниманието, напълно е възможно това да не било през последните няколко години.

Заобикалят ли ни наистина инвеститорите?

Едно на пръв поглед незначително, но съществено уточнение касае какво точно разбираме под „чуждестранни инвестиции“ и как ги измерваме. Парадоксално “официалната“ статистика не е най-добрият индикатор, защото методологията за измерване включва всички парични потоци на компаниите с определен процент чуждестранна собственост – без значение какви са тези фирми и с какви цели се използват тези средства. Съответно офшорни фирми с български крайни собственици, инвестиращи в строителен проект, се оказват в същия „кюп“ с чуждестранна фирма, инвестираща в нов завод.

Често се пише как инвестициите у нас са били нечувано високи в годините непосредствено преди и след влизането ни в ЕС – и как никога не сме постигали тези „висини“ оттогава, без да се взема предвид, че тези числа реално нямат много общо с това, което обикновено се приема за чуждестранни инвестиции, т.е. изграждането на предприятия и бизнеси, които на свой ред създават устойчиви работни места, водят до ръст на заплатите, до създаване на продукт с добавена стойност у нас и така нататък.

Като отчетем всички тези „дефекти“, не е необходимо да знаем всичко до последния десетичен знак, за да преценим, че не привличаме особено много чужди инвеститори. Исторически у нас имаше няколко периода, предопределени първо от приватизацията на знакови предприятия от времето на комунизма, после – от очаквания ръст на вътрешното потребление след присъединяването ни към ЕС, след това – покрай възможностите за аутсорсинг на производство и услуги. В последните десетина години такива „вълни“ като че ли не е имало – от време на време някоя компания обявява разрастване на персонала, но не се е случило нищо съществено на фона на новините за инвестиции от порядъка на милиарди евро в другите държави около нас.

Причините

Почти винаги дискусиите за това защо ни заобикалят големите инвеститори водят до нестабилността на политическата среда, правната система, корупцията и т.н. Тези теми са изключително верни и въпреки това веднага предизвикват контравъпрос дали в съседните държави тези фактори са по-различни. Измерването на корупцията или на ефективността на съдебната система са сходни с тези за инвестициите – има някакви индикатори, но са изключително сложни за сравняване по обективен начин.

Същевременно горните теми са чудесни за обсъждане както от експерти и анализатори (защото им дават аргумент, който практически не може да се обори), така и от самите инвеститори (защото им е по-лесно да кажат, че не са отишли в дадена държава заради администрацията и корупцията, а не заради това, че друга държава им е предложила няколко милиона в повече, ако реализират инвестицията си там). Естествено, не бих искал да омаловажавам корупцията и предвидимостта на бизнес средата като цяло – те са важни за всички фирми, а не само за чуждите инвеститори. Но следващия път когато чуете, че някой е отворил бизнес в съседна държава, а не у нас и го обяснява с корупцията и бизнес средата, помислете дали това не е удобен отговор на неудобен въпрос. 

Защо инвеститорите отиват в дадена държава?

Политическо табу е да се твърди, че някой би отворил бизнес в България, защото му е по-евтино. Съответно се търсят всякакви аргументи как нашите инженери са по-подготвени, общите работници са по-мотивирани, еди-кои си експерти са по-квалифицирани, местоположението ни е ключово и т. н. Това звучи много хубаво, докато човек не прочете същото в румънски, сръбски и прочие медии относно инвестициите там.

Работейки в Българската агенция за инвестиции и след това като консултант, съм участвал в десетки проекти, в които големи чужди компании избират между локации в България и в някоя съседна държава. Един от първите в началото на 2010 г. беше с голяма американска компания, която търсеше място за развоен център с 50–60 инженери. На срещата с ръководството на фирмата се оказа, че и шестимата участващи сме завършили един и същ университет в САЩ.

Разговорът беше много приятен – до момента, в който ни попитаха директно: „Ако дойдем в България, какво ще ни предложите като финансова помощ?“. Мерките по Закона за насърчаване на инвестициите тогава бяха ориентирани основно към производствени компании и даваха възможност за закупуване на държавна земя без търг и на малки субсидии за изграждане на път и друга инфраструктура, което не беше интересно за тези инвеститори. Попитаха: „Ако отидем в друг град, а не в София, има ли възможност за някакви допълнителни субсидии?“. Накратко – нямаше. След още 2–3 подобни въпроса ни информираха, че са решили да отворят този център в съседна държава, където им предлагали по 10 хил. евро за всяко създадено работно място.

Няколко години след това работихме с голям производител на автомобилни гуми по проект за завод за над 200 млн. евро. Имахме няколко посещения на локации, изпратихме десетки документи за сравнение на всевъзможни параметри с останалите държави. След 2–3 месеца един от вицепрезидентите на компанията ми сподели: „От всички държави с вашия екип работим най-добре и местата, които видяхме, ни харесаха най-много, но докато вие и Румъния не предлагате почти никаква финансова помощ, в Северна Македония обещаха да ни освободят от данък печалба за много години напред, а в Турция не само че обещаха да ни освободят от данък, но и предлагат земята за завода безплатно“.

През 2021 г. работих с международен консултантски екип по проект за световноизвестна компания, избираща локация за нов завод на стойност около 150 млн. евро. От 20 града в Източна Европа до „финала“ достигнаха два в България и два в Сърбия. В рамките на два месеца интервюирахме десетки сходни компании в двете държави, сравнихме стотици показатели – заплати, данъци, консумативи, цени на това и онова, макроикономически индикатори и какво ли още не. Всичко беше практически еднакво или в полза на България. Въпреки това в един момент представителите на компанията решиха да продължат да разглеждат само локациите в Сърбия – отново свързано с насърчителните мерки, предложени от правителството там.

Ако ви прави впечатление, корупцията, образованието или ефективността на правната система не бяха предмет на нито един от тези разговори. Естествено, компаниите ги интересуват тези теми, но приемат, че един инженер, програмист или общ работник в България, Сърбия, или Румъния ще са с относително сходни квалификации – тук не се сравняваме с Индия или Германия – и че навсякъде е възможно да им поискат някаква форма на подкуп, за да стане нещо по-бързо, но като цяло няма да има съществени различия с държавите около нас. Освен това корупцията е най-съществена в икономическите сектори, където има много разрешителни, или се разпределят съществени европейски субсидии (строителство, земеделие), което не е толкова важно за компании в сферата на производството, ИТ или бизнес услугите.

Какви са решенията?

Предлагането на финансови насърчителни мерки ще реши подобни казуси в полза на България, но не е панацея – фирмите у нас надали ще са доволни, че самите те не са получили тази подкрепа, а огромни международни компании ще я получат – и то с пари от собствените им данъци. Въпреки това е въпрос на политическа воля (и на добър анализ за плюсовете и минусите от подобно решение) дали искаме да привличаме знакови инвеститори и на каква цена. Засега, независимо коя партия управлява, има много общи приказки и почти никакви конкретни мерки за предоставяне на (реално значим) бюджет за насърчаването на чуждите инвестиции и на ясна рамка за изразходването на тези средства.

Административно също цари безпорядък. Има Агенция за инвестициите, която няма нито пари, нито правомощия. Има сертификати, които служат предимно за ПР, защото получаването на финансова или административна подкрепа варира от компания до компания и по-скоро зависи в какви отношения са с управляващите към момента. Големите фирми имат предимство, защото посланиците им могат с няколко обаждания да оправят почти всички проблеми, но за по-малките инвеститори е важно да знаят кой и как може да им помогне.

Липсата на финансиране и координация води до това, че привличането на инвестиции също става „на парче“. От време на време се организират форуми, където министри и висши държавници говорят „стандартните“ хубави приказки – и после не става нищо. Малкото активни търговски аташета и дипломати понякога намират заинтересовани компании, но нямат ресурс да направят нещо.

Големите компании не се нуждаят от инвестиционни форуми, за да решат къде да отворят завод. Директорите им са прекалено заети за подобни мероприятия, а и обикновено наемат консултантски фирми, където експертите сравняват всевъзможни параметри и обикалят много места, за да предложат 2–3 за окончателен избор.

В този ред на мисли наличието на адекватни индустриални зони е нещо, което може да помогне поне за привличането на производствени компании (наличието на адекватен персонал е ключовият фактор в сферата на услугите, но как да се „създаде“ това изисква много по-дълга статия). Консултантите на инвеститорите обичат да използват сложни модели, където финансовите критерии (като цената на земята) се оценяват заедно с времевите рамки (за смяна на статут или присъединяване към инфраструктура) и вероятността (примерно за получаване на ОВОС). Съответно терени с готова инфраструктура и документация, които не струват колкото първа линия на морето, имат голям шанс сред консултантите и инвеститорите.

На ниво държава ни трябват фокус, координация и финансиране. Харченето на пари за безсмислени мероприятия и повтарянето на мантрите за ниските данъци и стратегическата локация между ЕС и Азия не помагат. Липсата на координация между институциите и на бюджет за самите инвеститори – още по-малко. Докато тези проблеми не се решат, вероятно ще продължаваме да слушаме как тази компания е отишла в Гърция, а онази – в Румъния.