„Ако Русия продължи с пълномащабната си война в Украйна, не можем да гарантираме, че в един момент тя няма да срещне натовски войски на терен.“ Освен очакваните крясъци от страна на Кремъл тези думи на френския президент Еманюел Макрон предизвикаха групова истерия и отричане във всички столици на Атлантическия пакт освен в прибалтийските, в Прага, Варшава и Стокхолм. Приспивната мантра „не сме във война“, упоявала западното обществено мнение, е проникнала толкова дълбоко за две години, че изглежда, е завладяла и умовете на управляващите държавите на същите тези общества. Първоначалната здравословна реакция на огромното мнозинство от хората в Европа – на гняв и жертвоготовност (според всички тогавашни проучвания) в защита на нападнатата страна, беше целенасочено оставена да се размие до голяма степен благодарение на това „не сме във война с Русия“. Теза, повтаряна ежедневно от всички европейски и американски публични фигури. Ние съчувстваме на украинците, ще им помагаме в легитимното им право да се защитят, ще санкционираме режима в Кремъл и няма да правим нищо друго, продължава мантрата. Тук трябва да отбележим, че президентът Макрон и правителството му бяха сред авторите на това говорене и дълго време сред най-упоритите му рупори.

Защо Елисейският дворец стъписа съюзниците?

Какво предизвика толкова дълбока промяна в поведението и реториката на френския държавен глава, се питат мнозина. Това лично емоционално и интелектуално развитие ли е, или е резултат от промяна в анализа на френския държавен апарат? Трябва ли думите на президента на Франция да се приемат като пряко предупреждение към Путин за това, че украинската нация няма да бъде изоставена? А не са ли те отчаян блъф на неумел геополитически играч, озовал се с много лоши карти? Или това е просто заявка за европейско лидерство? Защо тезата на Макрон, радикално скъсваща с до неотдавнашното му говорене, не беше предварително консултирана с останалите му съюзници, при все че тяхната негативна реакция обезсмисля всякакъв ефект върху руснаците, независимо дали е била проектирана като сериозно предупреждение? Или поведението му е ориентирано към европейското обществено мнение и в частност електорално към френското, с перспектива европейските избори през тази година? За да отговорим на тези често задавани от политически анализатори въпроси, както и на почти комичното стъписване на част от колегите на Макрон от двете страни на Атлантика, трябва може би най-напред да се запитаме не е ли това развитие просто проява на здрав разум, на отказ от твърде дълго продължилата западна политика на щрауса по отношение на Русия.

Има очевидни отговори в някои от въпросите, които отразихме. Съюзнически консултации преди изразяване на заявка за възможно присъствие на натовски войски в Украйна биха били предварително осъдени при наличието на страховете и „пробойните“ в правителствата на част от страните, сред които и ключови играчи като Германия. Отделен „бонус“ е опасността Москва да бъде предупредена за готвената заявка още по време на консултациите.

Това ни връща, но само привидно към тезата за неумелия блъф. Мнозина отбелязват, че заявката на Макрон би имала наистина силен ефект, ако останалите лидери на натовските държави имаха хладнокръвното благоразумие да замълчат, без да подкрепят. Всъщност би имало поразяващ психологически импакт върху Кремъл и руското военно командване дори ако само САЩ бяха постъпили по този начин. Нима самите американци не пазят успешно живота и свободата на Тайван вече 75 години с подобно стратегическо двусмислие. В случая обаче Вашингтон се включи в общия хор на отричащите възможността за присъствие на техни войски в Украйна натовски лидери. Белият дом дори уточни, че ако френски войски се озоват в Украйна и имат проблем, това не е ситуация по член 5. На което френският президент отвърна, че последните години Франция е имала и има военно присъствие в много горещи точки по целия свят и не е искала помощ от никого. Може би е добре да напомним, че Франция има третата по големина и сила армия в НАТО, добре въоръжена и с боен опит от няколко асиметрични кървави бойни конфликта през последните 10 години. След описаните реакции на съюзниците човек наистина може да се запита дали заявката за отказ от червена линия по отношение на присъствието на натовски войски в Украйна не е просто изхвърляне, говорене, изпреварило времето си и оказало се разделително за големия военен западен съюз днес, или неуспял блъф, предизвикан от изпускане на нерви и отчаяние поради тежката ситуация на фронта в Украйна. За да дадем ясен и сравнително изчерпателен отговор на това съмнение трябва кажем на кого говори френският президент.

Посланията на Макрон

Очевидно на украинците, на които казва, че съществува лидерство, което не изключва никаква опция в защита на самото съществуване на страната.

На европейските лидери Еманюел Макрон изпраща следното послание – за разлика от повечето от вас, аз не съм притиснат с нож до гърлото нито от проблемна коалиция за управление, нито от дълбоко разделение в обществото по отношение на войната, имам зад себе си икономика в добро здраве и сериозна военна сила и също за разлика от вас не се страхувам от червените линии на Путин. Виждате, че американците се крият подобно на повечето от вас, само че за разлика от вас те имат първата армия в света и не са пряко застрашени от нищо. Сега разбирате ли защо имате нужда от европейска армия? А също така осъзнавате ли, че в тази страховита криза ви трябва единно европейско лидерство, а такова в момента мога да ви осигуря само аз. Ако приемем, че това е посланието на Макрон за европейските правителства, то със сигурност е подсилено от призрака на завръщането в Белия дом на Доналд Тръмп, с носената от него комбинация от непредсказуемост, омраза към всякакви съюзи, които обвързват САЩ, изолационизъм и подозрение в руска зависимост.

Какво каза Макрон на Москва? В Кремъл със сигурност са били доволни от уплашените отричания на повечето западни столици, че е отпаднала една от червените линии (неприсъствието на натовски войски в Украйна), които Западът сам си постави в началото на войната. Руснаците обаче не може да не са забелязали две неща, които не са никак в тяхна полза. Френският президент в заявката си не казва „френски“, а „натовски“ войски. Това предполага залагането на мълчаливо или заявено с него съгласие на някои от атлантическите партньори. От това следва второто – хорът на съюзническо отричане не беше всеобщ. Няколко страни или замълчаха, или под една или друга форма повториха казаното от Макрон – че не бива да се изключва военното присъствие на страни от Пакта в Украйна в някакъв бъдещ момент. По-неприятното за Москва е, че тези страни са балтийските републики, Швеция, Полша и Чехия. Тази комбинация се състои от 3 страни с големи добре въоръжени армии (Франция, Полша, Швеция), 3 страни с военна индустрия на световно ниво и без лимит в мащабите за увеличаване на производството (Франция, Чехия и Швеция). С последното изречение приключваме с разчитането на предизвикателното послание за натовските войски в Украйна на президента Макрон, отправено към противника толкова, колкото и към съюзниците, и ще разгледаме накратко това, което той през последните месеци каза на французите за войната.

Ако искаш мир, готви се за война

През последната половин година Макрон и министрите му многократно обясняват и насърчават военизирането на френската индустрия. На 11 април тази година в Бержерак президентът, придружен от министрите на икономиката и на армията, както и от всички шефове на цялата военна индустрия, откри строежа на завод за барут за снаряди. Той трябва да бъде построен до началото на следващата година и да произвежда 1200 тона барут годишно. Проблемът с барута за цяла Европа е, че през последните 20 години, подобно на много други неща, се произвежда в Китай. По този повод Макрон отново настоя за необходимостта Франция и Европа да преминат към военна икономика веднага.

Колкото до мотивацията на самия Макрон, тя е най-ясно изразена в обръщението му към войските през януари тази година в Шербург: „Не можем да си позволим Русия дори да си помисли, че може да победи в Украйна. Ако това стане, ще е краят на европейската сигурност“. На френския лидер му трябваше година и половина, за да стигне до тази очевидност при целия му интелектуален и културен багаж, тръгвайки от страшната и упорита европейска заблуда, че Русия би могла да бъде равностоен партньор или дори, според късния Дьо Гол, част от европейската система за сигурност. Подобни илюзии дадоха на Германия на Шрьодер и Меркел оправданието да се обвърже икономически и енергийно с Москва, поставяйки всички ни и себе си в уязвима позиция, като едновременно с това и тя, и всички останали в Европа изнесоха каквото успяха от индустриите си в Китай. За капак всички в Европа се разоръжихме, без да изискаме същото от Москва и Пекин, като нарекохме гордо това „дивидент на мира“.

Легитимен е въпросът не сме ли закъснели както за спасяването на Украйна, така и за собственото ни оцеляване. И ако сме ужасно закъснели за младите мъже на фронта и за майките и децата, които станаха жертва на агресора в Украйна, то все още има време за спасяването на държавата, както и за опазването на целостта и свободата на Европа. Много вероятно е думите, особено последвани от дела, на френския президент Макрон, на чешкия президент Павел, на прибалтийските президенти и правителства, на полските и шведските министри и на все повече други в Европа от последните месеци да се окажат спасителният импулс, който да осигури прехода в европейското мислене от удобната и смъртоносна химера на „вечния мир“ към жестоката реалност на войната на прага ни.

Въпреки умората от войната и руската пропаганда все по-малко са хората, жертви на илюзията, че падането на Украйна би запазило мира в Европа. Москва изобщо не крие европейските си апетити. От самото начало тя твърди, че в Украйна води война с целокупния Запад и има дългосрочни причини за това. Все повече европейски политици разбират нуждата от превъоръжаване, от самодостатъчна и автономна (независеща от американците, ако те решат да ни изоставят) отбрана на континента и от истинско общо европейско лидерство. Последното е измеримо вече дори социологически – голямо представително европейско проучване, направено след изказването на френския президент за натовските войски на терен, показва, че най-голям брой европейски граждани, 41%, припознават като лидер на ЕС Еманюел Макрон. Може само да се надяваме, че и по отношение на нашия Съюз ще се окаже вярна старата максима, според която републиката или демокрацията се събужда късно и бавно, когато е предизвикана или нападната от тираничен агресор, но веднъж събудена, преследва упорито и безмилостно каузата си до пълна победа.

Няколкото европейски държави, наредили се мълчаливо или полугласно зад френския президент и неговите думи и стреснали така силно останалите, по всяка вероятност носят един допълнителен заряд. Защото точно тази комбинация от държави следва да има съществен негативен психологически импакт върху нервите на Кремъл, особено предвид параноичната обсесия на клана, който го владее, с митологични или реални призраци от миналото и фантазии, свързани с него. Франция, Швеция, Полша и Литва (последните две като полско-литовска държава) са травматичните за колективното руско съзнание смъртоносни врагове от преди ХХ век, всяка от които е застрашавала сериозно Москва през период от 100 години. Полша – Литва през 1612 г. и Франция на Наполеон два века по-късно превземат Москва, а Карл XII Шведски е победен чак дълбоко в Украйна, и то само благодарение на това, че в последния момент украинците решават, че предпочитат руския император пред него. Във всеки от тези случаи Русия оцелява благодарение на съюз с други европейски сили срещу тази, с която воюва. Така тя се съюзява с Швеция срещу Полша – Литва през XVII век, с Полша – Литва, Саксония и Дания през XVIII срещу Швеция, с Великобритания и цяла Европа срещу Наполеон през XIX. С безумната си агресия днес в Украйна Москва успя да обедини цяла Европа срещу себе си и да мобилизира най-старите си емблематични врагове, които присъстват като такива дори в детските песни и приказки на руснаците. Върховото постижение на Путин и обкръжението му е без съмнение това, че успя да събуди дори Швеция от двувековния ѝ неутрален сън, да я вкара в големия западен отбранителен съюз и да я превърне в най-силния глас за европейско превъоръжаване и мобилизация срещу руската агресия, последван само след месец от този на Франция.