Тази статия ще е относно въпросите, които стоят пред нас като общество. И в самото начало бих искал да предупредя, че тя умишлено ще избягва да дава отговори – най-вече защото нямам претенцията да съм ги открил. Но по-важното е, защото процесът на разговор по тях е дори по-важен от самите отговори.

Изборите на 9 юни бележат един нов своеобразен рекорд за периода от началото на прехода към демокрация в България. Нарочно ползвам дългата форма „преход към демокрация“. Според мен има нужда да се уточнява към какво държавата ни започна да прехожда. Думите са важни, защото насочват вниманието ни към крайната цел. Замествайки „преход към демокрация“ с по-простата и по-кратка форма „преход“, поредица от анализатори и мнозинството от нашето общество забравиха (или не мислеха) за смисъла на това, което правим. Така се роди категорията „преходът“, който се оказа виновен за човешките неуспехи, за предизвикателствата, пред които се изправиха част от българските граждани, за приватизацията, за отнетата младост, за несигурността на битието, за колебанията на идентичността, за престъпността, за мафията, за „джендърите“ и какво ли още не. Преходът беше нещо, през което трябваше просто да минем, да изтърпим, да изстрадаме. Е, минахме го. А разговорът за смисъла на това прехождане остана академична и литературна екзотика. Останете с мен… обещавам, че ще стане ясно защо е нужно това дълго въведение.

Формализмът замени смисъла

Транзитологията като течение в политическите науки дълго време се опитваше да ни убеди, че преходите от недемократични към демократични режими са предвидима, едва ли не фиксирана процедура. Като рецептите за готвене – подправките са на вкус, времето за приготвяне също, но процедурата е същата. Извинявам се за тромавата метафора. И ние го превърнахме точно в това. Процедурите бяха създадени да отразяват първоначалната структура на интересите и обществените отношения в началото на 90-те и замръзнаха там. За да илюстрирам, ще взема една от темите, които продължават да бъдат във фокуса на обществен сблъсък – тази за избирателната система, специфично за изборния кодекс. Приемането ѝ до голяма степен отразява едно споделено недоверие в желанието на другите участници да спазват правилата на играта. Дълбоката, в огромна степен оправдана, подозрителност към БСП (версията на БКП за режима на демокрация) и средствата ѝ за контрол върху процеса са отразени почти във всички параметри на процедурата, която съпътства изборите в България. Тази подозрителност обаче естествено се прехвърля и върху взаимното отношение към останалите участници. Централната избирателна комисия е съставена не толкова от професионалисти, които да познават, разбират и управляват процеса, а от представители на политическите партии, които да се следят един друг. Да дебнат дали някой няма да открадне изборите. Тази конструкция съответно се прехвърля на всеки елемент по веригата – РИК и СИК, тъй като по места е дори още по-наложително някой да не надпише, задраска, организира някой друг глас, подаден за опонента. Недоверието към професионализма на социолозите (както и на избирателите) пък е отразено в абсолютния формализъм на изискването в деня на изборите да не се публикуват социологически проучвания. Дори няма да отварям дума за забраната на агитацията в изборния ден. Няма по-силна илюстрация на формализма, който заменя смисъла на процедурите от този. Няма значение, че смисълът е подреден, добре управляван и прозрачен процес, който да повишава доверието в изборите, има значение само да се дебнем, за да не бъдем излъгани. Няма значение, че ключова роля на политиците и партиите е да убеждават, улесняват, мотивират и мобилизират избиратели, важното е да не го правят в изборния ден, защото тогава това може да бъде мотивирано само от едно нещо – измама. Формализъм, който прави невъзможна работата на традиционните медии, но няма никакъв ефект върху всякакви алтернативни канали за комуникация – YouTube, Facebook, TikTok, Instagram и прочее канали, които ЦИК нито има ресурси, нито желание да следи, да не говорим да санкционира.

А абсолютното безумие на този формализъм откриваме в текста, който прави гласуването задължително. Текст, който е абсолютно неприложим поради обявените за противоконституционни санкции, но текст, който никой не променя или – още по-добре – иска да премахне.

Така неусетно 30 години по-късно разговорът е същият, подозренията същите, недоверието на нива, които една демократична система едва ли може да понесе дълго. Формализмът в процедурата доведе и формализъм в поведението. И всъщност за това ми е думата.

През януари 2013 г. започват т.нар. „антимонополни протести“, които довеждат до оставката срещу дясноцентристкото правителство на Бойко Борисов. През май същата година избухват и протести срещу номинирането на Пламен Орешарски за министърпредседател. Те стават масови и добиват популярност с хаштага ДАНСwithme, когато на 23 юли 2013 г. Народното събрание избира Делян Пеевски за шеф на ДАНС

В какво вярваме като общество?

Политическите партии са ключови за функционирането на демокрацията, актьори. Функциите им са добре описани в литературата (ако някой иска по-детайлна разбивка по тази тема, електронният речник на НБУ предлага статия по темата), но една от тях обикновено остава извън основния фокус. Тази функция е свързана със социалната спойка на обществата. Логиката е: партиите представляват различни интереси, но по-важно – окрупняват ги, правят ги ясни, поради което и повишават разбирането им като цяло за обществото. Ако го правят добре, повишават и доверието в системата – високо доверие означава и легитимност и стабилност за тази системата и нейната способност да произвежда адекватни на очакванията на гражданите резултати. Следователно по-малко конфликти, по-смислен разговор, повече „кохезия“.

Знам, че стана абстрактно, но ми се струва важно. За да се случи това, партиите трябва да разбират своите избиратели, но по-важно – да разбират обществото, процесите, които се развиват в него, и причините за формиране на индивидуалните и груповите нагласи. Подобно разбиране е невъзможно без постоянен разговор както с гражданите, така и с техните представители. Разговор, който не минава единствено през социологически агенции, маркетингови проучвания и тестване на различни послания. Разговор, който не се случва в защитената среда на едностранната комуникация на социалните мрежи, и балонът, който те създават. Разговор, който не се свежда до програмни клишета, тествани слогани и крилати фрази. Разговор, който е за това в какво вярваме ние като общество, политиците, които искат да ни представляват, и всеки един от нас.

Вероятно вече сте установили, че точно това отсъства във функционирането на политическите партии. Липсва потребност да се говори с обществото, обикновено се говори на него. Кампаниите се превръщат в кръговрат от полирани, но често кухи послания, които всички търпеливо изчакват да приключат.

Протестите през 2020 г. започват на 9 юли с искания за оставките на премиера Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. Повод за тях стават серия от събития, свързани с действия и бездействия на изпълнителната и съдебната власт в страната, както и излъчената в социалните мрежи два дни по-рано акция „Росенец“ на Христо Иванов и активисти на „Демократична България"

Формализмът в комуникацията на политиците се превръща и във формализъм на участието на гражданите. В едно изследване, правено през 2020 г., бе установено, че 59% от избирателите в България твърдят, че няма значение кой е във властта (кой управлява), тъй като това нищо няма да промени. 77% са убедени, че олигархията и финансовите групи упражняват силен контрол върху правителството в България. 45% мислеха, че силният лидер, който не трябва да се съобразява с парламент, е за предпочитане пред либералната демокрация и многопартийна система (срещу 35% на обратното мнение).

Тези тенденции не произведоха непременно апатия, дори напротив. Желанието на гражданите за смислен разговор и съдържателна политика, както и за промяна в модела на партийно представителство, бе демонстриран в силна избирателна активност и опит за намиране на алтернатива, но подобен потенциал бе сравнително бързо изчерпан. Формализмът в политическата комуникация създаде идеални условия за промъкването на класическия за популизмите разказ за пропастта между хората и политическия елит (вижте също Боян Знеполски и Мишел Виеворка „За популизма, постпопулизма и съвременните митове“). Пропаст, която трябва да бъде преодоляна и единственият начин е, като се доближим до хората. Почти всички нови политически субекти минават през подобен разказ (НДСВ, „Атака“, ГЕРБ, ИТН, ПП, „Възраждане“, „Величие“ и т.н.). Така един сравнително неустойчив феномен (популизмът) се превърна в устойчива характеристика на българската политика.

Желанието за смислен разговор не е апатия

Да, разбирам, че въпросът за това дали и какво ще е правителството е важен. Знам също, че е важно обговарянето на изборните резултати и данните, с които се замеряме през последните дни. Те обаче показват и нещо, което не се коментира достатъчно. Подкрепата за подобен формализъм е ограничена. Рекордът, с който започнах, е свързан с най-ниската в историята на българския преход към демокрация избирателна активност. Едва 2 268 849 избиратели, или 34,41% от всички, имащи право на глас, са гласували. За останалите 65% партиите не предлагат вдъхновяваща алтернатива.

1 януари 2007 г., празнуващи на пл. „Независимост“ в София посрещат Новата година и присъединяването на България към Европейския съюз

Затова за мен най-важен е въпросът как счупваме този формализъм, как връщаме разговора за смисъла на трансформациите, за основите на демокрацията и за вярата като мотивация за участие и промяна обратно в българската политика. Моят публичен отговор винаги е бил: като направим партиите, както трябва. Това, което е по-малко сигурно, е как това да стане. Тези дни един студент дойде при мен за съвет. Отскоро е член на една от политическите партии и му предстоеше да направи предложение за поредица от дейности, които да са насочени към преодоляване на пропастта партия – граждани. Виждайки ентусиазма му, си представих (все пак циник с опит) насрещната реакция – хиляди причини защо това не може или няма да стане, няколко аргумента в посока на това, че подобни неща вече са пробвани и са се проваляли, и много коментари за това как всъщност хората нямат капацитет и няма смисъл. Тогава се сетих, че точно този ентусиазъм е решението. Ключът, както би казал сър Тери Пратчет, е в това да не знаеш, че нещо не може да се направи. Та си мисля какво ще стане, ако забравим, че нещо сме пробвали и не става? Какво, ако всеки един от нас стане член на онази партия, която го е разочаровала толкова много пъти, че не си струва да ги броим? Какво, ако убедим още 10 човека да го направят заедно с нас? Какво, ако намерим други начини не само да потърсим отговорност на тези, които ни разочароват, но и ги принудим да водят разговора, който е важен за нас, а не този, който им е удобен и лесен.

Не знам дали е лесно решение. Казах, че това не е такъв анализ. Казах и че въпросите ще са повече от отговорите.