Една загадка във великата „Война и мир“ препраща към особеностите на руския език, в който думите за „мир“ и „свят“ звучат еднакво, а членуване няма. Какво е искал да каже авторът? „Война(та) и мир(ът)“ или „Война(та) и свят (светът)“?

Разгадката уж е лесна. По онова време „мир“ за мир и „мир“ за свят са се пишели различно: „Война и мир“ си е „Война и мир“. Но едно мистериозно издание, озаглавено по другия начин (мiрь) – и десетки конспиративни теории – не дават мѝра на феновете на „света̀“. В крайна сметка не играе ли Лев Толстой с думите? Защото в края на книгата през войната и мира той всъщност обяснява света.

„Философстването“ на гениалния граф също има доста почитатели, но и немалко противници. Нобелистът Кнут Хамсун казва, че когато Толстой или Достоевски почнат да философстват, имал чувството, че куче вдига крак и започва „да служи“.

При всички положения с тезата на графа може да се спори. Лев Толстой омаловажава ролята на личността в историята. Според него войните се развиват не по волята на хората, а заради тектоничните движения на народите насам и натам. Победителят маршал Кутузов е велик не защото е насочвал това движение, а защото му се е оставил. Ако Изтокът трябва да надвие Запада, това е закон. Просто трябва да вникнеш в законите.

Хайде да опитаме. За войните има два важни въпроса: как започват и как свършват. Първото трябва да убеди поколенията дали войната е била нужна. Второто отговаря на най-важното питане: как да дойде мирът.

Във войните, които съм наблюдавал отблизо, тези два въпроса имат огромно значение – и се обсъждат до ден днешен. Да започнем с началото, т.нар. casus belli. Как започна войната в Босна и Херцеговина (1992–1995)? Според общоприетата версия с нахлуването на въоръжените паравоенни формации, „тигрите“ на Аркан, в Бийелина – и със снайперисткия обстрел в Сараево? Или както твърдят босненските сърби, със стрелбата по една сараевска православна сватба? Всъщност и за нея има алтернативна версия. Преди да бъдат обстреляни, подпийналите кумове няколко пъти обикалят най-мюсюлманския квартал, скандират и пеят предизвикателни песни.

А какъв беше поводът за намесата на НАТО през 1995 г. и последвалия Дейтънски мир? Има две възможни опции: вторият минометен обстрел по сараевския пазар Маркале (първият през 1994 г. предизвика ултиматум на НАТО) и най-вече масовото клане в Сребреница, определено от Съда в Хага за единствения европейски геноцид след Холокоста.

Натовските бомбардировки срещу режима на Милошевич през пролетта и лятото на 1999 г. също имаха своите casus belli: провалените мирни преговори в Рамбуйе и убийството на 45 косовски албанци в Рачак.

Международната журналистика и глобалните разследващи органи употребиха огромни усилия, за да разкрият всеки детайл от тези събития. Насрещният огън от алтернативни версии поддържа напрежението досега. Всеки, който иска да оспори основния разказ, се включва в разговора. Рачак, Рамбуйе, Маркале и Сребреница са аргументи и днес не само за Босна и Сърбия, но и за Украйна и Русия.

Боде обаче очите отсъствието на какъвто и да е конкретен повод за руското нападение срещу Украйна през 2022 г. Бруталната Путинова атака сякаш пада от небето. Така през Х век разорителят на България – киевският господар Святослав (руснак? украинец? викинг?), пращал вест до врага си, без да се обяснява излишно: „Идвам срещу теб“. Затова Путин се връща ту 10, ту 100, ту 200, а ако имаш търпение да слушаш – и 1000 години назад. Човек, който няма обяснение за действията си, държи исторически лекции. Същото правеха през 90-те балканските „господари на войната“.

Въпросът с края е по-сложен. Често чуваме следния аргумент: „Трябва да има преговори. Всички войни завършват с преговори“. Това е така. Само че преди преговорите на бойното поле има победа – или нещо като победа.

През 1995 г. обучената и снабдена със западно оръжие хърватска армия проведе операциите „Блясък“ и „Буря“ и – след четири години – си върна населените със сърби части от страната. Малко по-късно тя се координира с армията на Босна и Херцеговина – и всички територии, които босненските сърби бяха превзели, паднаха. Помогнаха и ударите на НАТО. Чак след това дойдоха Дейтънските преговори и Парижкият мир.

Или да вземем Сирия. Малко след като бях там през 2012 г., сирийските бунтовници превзеха Алепо. Но после правителствените сили на Башар Асад си го върнаха, след като го сринаха до земята с помощта на руснаците на ген. Суровикин. Така сирийският бунт приключи. Междувременно Западът, иракските шиити и кюрдите ликвидираха „Ислямска държава“. Тук нямаше дори опит за преговори.

Какво искам да кажа? Когато воюващите имат надежда, че могат да постигнат повече с оръжие, войната не спира. За да свърши, трябва да бъде изпълнено едно от двете условия: победа (поражение) или пълно изтощение (имаш ясна представа, че оръжието не може да ти даде повече).

Какво обаче означава победа над ядрена сила? Очевидно тя е невъзможна без атомна катастрофа. Затова остава второто, безизходицата. Тя може да приключи войната, стига да я усетиш навреме.

Вижте корейската война от 1950-1953 г. между Севера и Юга. Първо северните превзеха почти целия полуостров, после същото направиха южните, подкрепени от американци под флага на ООН, после отново северните, подкрепени от т.нар. „китайски доброволци“, докато равновесната точка не се установи на 38-ия паралел. И едните, и другите разбраха, че не могат да победят, като платиха огромна цена. Мирен договор няма и до ден днешен.

Да се върнем на фронта в Украйна. В началото на миналата година инициативата бе в ръцете на украинците. Но забавянето на западната помощ и някои тактически грешки обрекоха дългоочакваната им офанзива. Днес руската армия води играта. Всичко това обаче още не е изтощение в корейски стил. Руснаците се надяват на своето трайно преимущество в хора, оръжия и боеприпаси. Украинците чакат още западни оръжия – и преди всичко изтребителите F-16.

Затова малцина възлагаха големи надежди на мирната конференция в Швейцария в средата на юни, в която взеха участие 91 страни. Видя се, че няма напредък по исканията. Президентът на Украйна Володимир Зеленски иска възстановяването на статуквото от 2013 г., включително връщането на Крим. Неговият съименник в Кремъл пък обявява дързък анонс: не само цялата Донецка и Луганска област, но и Запорожие и Херсон в административните им граници. С други думи, не само Донбас, но и родното място на Зеленски (роден в Кривой рог, Запорожие). Това не е покана за преговори, а за капитулация.

Всеки смята, че има шанс. И че ще бъде непростимо унижение, ако отстъпи. За да получи мирът шанс, трябва да стане очевидно за всеки, включително за двата народа, че оръжието не може да даде повече. Още сме далеч от този момент. Явно стотици хиляди жертви и стотици милиарди долари загуби не са достатъчни.

Швейцарската конференция имаше друга роля. Тя трябваше да засили натиска върху Русия и да неутрализира руската пропагандна теза, че Западът не се бори за мир. 80 страни подписаха декларация, че базата на преговорите трябва да бъде териториалният интегритет на Украйна – и така на практика се обявиха срещу ултиматума на Путин.

Това много ли е или малко? През март 2022 г. след гласуване в ООН цели 141 страни настояха руската армия да напусне Украйна. Освен това ключови държави не подкрепиха западната решимост. Сред тях бяха Индия, Мексико, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Тайланд, които бяха представени на срещата на по-ниско ниво: външни министри и по-надолу. Авторът на неуспяла мирна инициатива – бразилският президент Игнасио Лула да Силва – дойде, но не подписа финалната декларация за ядрена сигурност, безопасност на храните и размяна на военнопленници. Турция обаче, друг кандидат за посредническа роля, подписа.

Успоредно с конференцията „Ню Йорк Таймс“ публикува подробно разследване за провалените преговори за мир през 2022 г.. Тогава Русия и Украйна поне разговаряха. Но после се хванаха още по-здраво за оръжията.

Всичко това още веднъж потвърждава нашия извод. Моментът за мира, за жалост, не настъпил тогава, не е дошъл и сега. Ако предпочитате обаче чашата да е полупълна, а не полупразна, можете да се хванете за думите на Урсула фон дер Лайен. Според председателката на Европейската комисия, макар развръзката да е далече, Швейцария е положила „пътя към мира“.

Накрая – да не забравим за Толстой. Май все пак не е прав. Всичко, което изброихме, е плод на човешки решения – и резултат от човешката глупост, грешка, агресия, себеотрицание, героизъм, подлост и ум. Няма природен закон за историята. Има улей за бобслей, в който руското нападение вкара целия свят. Трудно ще се излиза от него.

Но изходът зависи от хората. От тези, които командват, от тези, които се бият – и от тези, които ще преговарят. Техни са войната, мирът и светът. От тях зависи бъдещето – тяхното, нашето, на децата ни. Дано имат мъдростта да постъпят правилно. И да не изтърват мига, в който мирът ще бъде единственото възможно решение.