Световният ред, с който израснахме – родените около 1980 г., – редът след падането на Берлинската стена, е необратимо в миналото. Обещанието за свобода, мир и сигурност за все повече хора по света, опасявам се – също. Краят на Историята, очакван от мнозина, се оказа илюзия. Както и идеята, че търговията, която гарантира мира, замества армиите. Завърна се „железният век“, ако перифразираме Вергилий. Завърна се, ранявайки смъртоносно глобалния ред, още през 2008 г. с танковите колони на Москва, които влязоха в съседна Грузия, за да отцепят две нейни провинции. Разбира се, агресията беше смъртоносна само за свободата на грузинците, а не за световния ред. Него обаче разруши, време е да признаем и повтаряме непрекъснато – липсата на тежко и брутално наказание за агресора. Силна санкция от страна на силите, врекли се и заинтересовани да опазят мира. А те, разбира се, са Европа и САЩ – които тогава за малко да аплодират Путин за безобразието му. Да напомним, по-рано същата година Саркози и Меркел, лидерите на двете най-големи европейски държави, наложиха вето на поканата за членство Украйна и Грузия в НАТО. Не бивало Русия да бъде унижавана...

Когато принципите се отстояваха с действия

Не толкова отдавна светът показа, че международният ред има зъби.

Точно както в началото на Студената война Вашингтонският договор, планът „Маршал“ и Берлинският въздушен мост спасяват Западна Европа от съдбата на източната ѝ половина, то и след падането на Желязната завеса една акция осигурява реда и мира за почти три десетилетия. Тя освещава с кръв принципи, изведени още през 1946 г. като поука от горчилката на човешкото падение, довела до ужаса на Втората световна война. „Пустинна буря“ обяснява на всеки тиранин, че забраната за анексия на по-малкия съсед не е само петно мастило на парче хартия, а нарушение на международния ред, за което следва санкция. Тиранинът научава, че може да бъде прегазен от почти всички значими военни сили на планетата – в случая, водени от онази, която до вчера го е подкрепяла. Без тази военна намеса, изхвърлила Садам Хюсеин от завзетия от него Кувейт, човечеството щеше още тогава да бъде там, където е сега. В нещо между Оруелов кошмар и Хобсианска джунгла на стероиди. Именно този урок стабилизира света за десетилетия.

Проблемът с добрите уроци е, че трябва да бъдат повтаряни при всяко предизвикателство, за да бъдат утвърдени и запомнени. Западната ни цивилизация усмихнато насърчи с поведението си Путин при войната му срещу Грузия и нападението му над Украйна от 2014 г. и това ни изправи пред края на реда, установен през 1991-ва. Всяка друга плячка, набелязана от Кремъл, беше оттам нататък само въпрос на време. Повторихме същото и с комунистически Китай, предавйки му производството на почти всичко жизненоважно за нас, докато той строеше изкуствени острови и флот, с които загради цялото си съседно море, ограбвайки и задушавайки всичките си съседи.

Европа в световното безредие

След 24 февруари 2022 г. светът е там, където е през 1939-а или при Саргон II, с добавката на около шест хиляди ядрени бойни глави в наш ущърб. Успешните и безнаказани рушители вдъхновяват други, развързват им ръцете да действат чрез по-малки агресори и прокси войни. Липсата на реакция ражда нови заплахи.

Къде сме ние, европейците? Правим ли това, което трябва? Какво изобщо можем да направим?

Съмнение не трябва да има в способността и капацитета ни да реализираме целите си. ЕС показа какво може откъм логистика и производство под натиск със скоростта, с която осигури ваксини за всички свои граждани по време на пандемията. Нещо, което никой от другите големи не успя да направи като нас, въпреки че всички други (САЩ, Китай, Индия, Русия, Бразилия) са национални държави и би трябвало да имат предимство поради по-голяма степен на централизация. Въпросът е колко време имаме и тук освен моралния ангажимент, каузата за подпомагане по всякакъв начин на Украйна в невероятно смелата ѝ отбрана срещу агресора, има за нас и чисто практическа страна. Падане на Украйна би освободило ресурса на руската армия. Мнозина предполагаха, че нелогичното и шизофренично обръщане на американците, ще постави украинците на колене, защото европейците няма да са в състояние да компенсират спирането на отвъдокеанската помощ. В месеците от февруари насам Европа успя да удвои подкрепата си и по този начин да запълни дупката, оставена от оттеглянето на Вашингтон.

От Желязната завеса до желязната воля

Геополитическа Европа се ражда в момента и това си личи от поведението и гласа ѝ на световната сцена. Координацията между председател на Комисията, външнополитически комисар, постоянен председател на Съвета и ключови национални правителства по отношение на жизненоважни въпроси от геополитически характер е показателна. Съзнанието за тежестта на Съюза в днешния свят и нуждата от единство за засилването ѝ са видими в гласовете на основните лидери, които задават външнополитическия дневен ред. Въпроси като Газа, отношенията с Алжир и Мароко или ситуацията с отговор на търговската война на Тръмп са били или биха били блокиращо общо действие на Съюза или дори способни да скарат страни членки една с друга само преди 10 години. Днес виждаме изключително безпроблемно излизане с обща позиция по много разделителни в миналото линии. А на политическия консенсус по отношение на мегакриза като войната в Украйна или конфликта Израел – Иран в момента могат да завидят геополитически фактори с 200-годишна история като САЩ. Разбира се, голямо значение има това, че залозите за Европа са огромни. Тя е притисната между две тотални войни. Също така има значение и това, че при сегашния отбор европейски лидери има невероятна степен на синхрон и разбирателство за мястото и ролята на ЕС в света. Доколкото има тежки обществени гласове, които контрастират, това е на национално ниво от страна на управленски фигури в отделни държави членки, хора като Орбан, Фицо или Радев. Особено в последните дни се оказа, че те са заобиколими при вземане на общополитически решения.

Геополитическа зрялост и институционална трансформация

Трябва да отбележим обаче, без да подценяваме безспорните лидерски качества на министър-председатели и президенти като Макрон, Мерц, Мелони, Туск или Фон дер Лайен, че личностните и контекстуалните обяснения за способността на Съюза да реагира на външни за него събития не са достатъчни. За да бъде истинска геополитическа сила, нужна е институционална постройка, която да позволява това. Когато казваме, че Европейският съюз е неадекватен и безпомощен спрямо Югославските войни, трябва да напомним, че той е роден с Договора от Маастрихт 2 години преди клането в Сребреница, както и че тогава има 12 члена и заема площ – около една трета от сегашната му. Разликата, постигната чрез едновременното разширение и задълбочаване на единството спрямо Европейската общност, от която произлиза, и днешния Европейски съюз,е като между гъсеницата и пеперудата. Когато през 1995-а някой казва, че няма адекватна европейска реакция по отношение на ужаса в Сребреница или Сараево, той има пред вид, че трите големи европейски държави със страховит опит във военните и дипломатическите кризи се оказват обективно твърде малки и разделени, за да се справят без американска помощ. Когато днес твърдим, че ЕС не прави достатъчно, за да спре руската агресия в Украйна и не се грижи достатъчно за собствената си отбрана, ние говорим за организъм от 480 млн. души с общи граници, с единна валута, който има икономика на свръхсила и като легитимен политически представител на понятието „Европа“ няма възможен конкурент.

Всъщност проектът политическа Европа се реализира точно в прозореца между Косовската война и нахлуването на Путин в Крим. В този промеждутък можем да говорим за възстановяване на европейското единство. Възстановено не само от разделението между капиталистическия свят и социалистическия лагер, т.е. между свободна Европа и страните в съветско робство, но и възстановяване на европейското самочувствие и на съзнанието за европейското превъзходство. Все още срамежливо и полуявно то е добре подплатено от обективната реалност. И тук вече не става дума само за лидерите или политическия елит. Колкото по-несигурен и плашещ става светът, толкова повече европейците се припознават в общия си голям дом. Така поне сочат всички сериозни проучвания от пандемията насам. За това ни говори и обръщането на тренда за ниско участие на последните европейски парламентарни избори. В някои от страните изборната активност за европарламента надвишаваше тази за национални избори, проведени по същото време. Неслучайно повечето големи крайнодесни сили заместиха лозунгите си за разрушаване на Европейския съюз или за напускането му с искания за радикалното му реформиране. Проучванията сочат също така, че значително мнозинство от европейските граждани иска по-силна във външната политика и в отбраната Европа.

Бих искал да си припомним и друго. Докато привързаността на европейските граждани към нашата обединена Европа е по-скоро битова и прагматична, то за много хора по света тя беше и е вдъхновение, и модел, както беше за нас самите в Източна Европа преди 20 години. Трябва да не забравяме, че първите от стотиците хиляди украинци, които се бият и загиват за свободата на страната си, паднаха под европейското знаме, защитавайки европейското бъдеще на децата си, на Майдана в Киев преди само 11 години. Не може това да не ни препраща към изключителния залог, който държим в ръцете си, участвайки в постоянното изграждане на Обединена Европа.