На 17 и 18 октомври се проведе първият Съвет на ЕС с дневен ред, определен не толкова от най-съществените проблеми на Съюза, колкото от резултатите от отминалите през годината избори в редица държави и в този смисъл от една доминираща националните политики тенденция. През ноември предстои и изслушването на кандидатите за европейски комисари в следващата Еврокомисия. Тя освен всичко останало ще трябва да проведе преговорите и да намери съгласие за следващия бюджет на ЕС, който вече се очертава като обект на сериозни противоречия както между Комисията и държавите членки, така и между самите държави. Погледите са насочени и към изборите в САЩ с очакването, че има добър и лош сценарий за ЕС, свързан с изхода от тях. Доколко и дали това е така, ще стане дума по-късно. Трябва да се каже обаче, че тези събития са свързани не само заради значението, което те самите носят, но и защото отразяват обществени тенденции, които потенциално могат да променят изцяло политическия процес не само на ниво ЕС, но и в различните държави членки.

Вектори на политика

Изборите за Европейски парламент предоставиха може би донякъде изненадваща, но доста ясна картина. Въпреки че теоретично и формално не промениха кои са двете най-големи политически партии (ЕНП и социалистите и демократи), на практика политическите формации, които са в крайния десен спектър в ЕП – Европейските консерватори и реформисти, „Патриоти за Европа“ и алиансът около „Алтернатива за Германия“ – „Европа на суверенните нации“, формират втората по големина група (187 депутати). Съчетано с поражението на либералната партия и на зелените партии, тези резултати показват ясното недоволство на европейските граждани от политическите процеси в ЕС, в държавите им, както и от настоящия политически елит. Усещането, че Европа отива в грешната посока, няма как да не бъде част от обяснението за изборния вот, особено в двете най-влиятелни европейски държави Франция и Германия.

Във Франция победата на партията на Марин льо Пен, която събра близо 1/3 от гласовете на избирателите, предизвика разпускането на парламента от президента Макрон и насрочването на предсрочни избори. Този ход се увенча с колеблив успех, най-вече заради особеностите на избирателната система във Франция, която позволи на втория тур от изборите крайната десница все пак да не получи пълно мнозинство в Парламента и така да се сформира правителство около останалите политически формации и Мишел Барние като министър-председател. Конструкция, която може да се окаже изключително неустойчива на фона на падащото одобрение за самия президент и нарастващата подкрепа за партиите в двата края на политически спектър във Франция.

Подобна е ситуацията в Германия. Растящото недоволство от управляващата коалиция и падащият рейтинг на канцлера Шолц предизвикаха не само спад в броя на представителите, които социалдемократите и зелените изпратиха в ЕП, но и отбелязаха рекордна подкрепа за „Алтернатива за Германия“ и нарастване на подкрепата за крайнолявата „Разум и справедливост“ (BSW). Както и във Франция, тази тенденция бе продължена от резултатите на двете партии в изборите в няколко от провинциите на страната.

Картината на общественото недоволство се допълва с победата на десницата в Испания на фона на силен корупционен скандал и в Португалия. От големите европейски държави само в Полша, Румъния и Италия управляващите успяха да запазят електоралната си преднина по време на изборите за ЕП. Желанието за политическа промяна е очевидно и едва ли може да бъде отдадено единствено на местната политическа действителност, имайки предвид, че тя до голяма степен се формира от европейската политика.

Последиците от изборните резултати вече ясно могат да се проследят в решенията, които наблюдаваме през последните седмици. Германският канцлер затвори границите на Германия след атака, която включва имигрант. Полският президент Доналд Туск отправи предупреждение, че Полша ще преустанови предоставяне на убежище и правата, свързани с имигранти, идващи от Беларус, а френският премиер поиска да се преразгледат правилата за депортация, така че връщането на имигрантите да бъде ускорено. Натискът на крайната десница и приемането на дневния ред, който тя налага, започва да се трансформира в политическа стратегия на оцеляването за основните политически формации. Неслучайно темата за миграцията доминира заседанието на Съвета на ЕС на 17 и 18 октомври, а вероятно и ще се превърне в една от основните за ЕС през следващите 5 години.

Промяна на баланса

Отвъд този ефект резултатите от изборите позволиха и сериозна промяна на баланса на влияние в рамките на самия Европейски съюз. Възползвайки се от отслабената позиция на Франция, Урсула фон дер Лайен премахна един от основните си критици и досегашен комисар Тиери Бретон, обещавайки на Макрон значим ресор в следващата ЕК. На практика обаче новият френски комисар за ресора „Благоденствие и индустриалната стратегия“ получи значително по-малко влияние. Същевременно класическата роля на страната като медиатор между северните и южните държави бе разклатена от поверяването на едни от най-важните ресори на Италия и Испания. Италианецът Фито ще е отговорен за кохезионната политика и разпределянето на около 400 млрд. евро за подпомагане на бедните региони в ЕС, а Тереза Рибера ще поеме ресора „Чист, справедлив и конкурентен преход“.

На практика испанката поема отговорността да реализира стратегията на Фон дер Лайен за зелен преход и да постигне целите, поставени в доклада на Марио Драги, който стига до заключението, че конкурентоспособността на ЕС ще зависи от възможността да се инвестира в индустриални и високотехнологични проекти, но без отстъпление от зелените политики. Разбира се, с изискването да се генерира публичен дълг. Тема, по която държавите членки ще се изправят пред сериозни противоречия. Подобно влияние в ръцете на социалистката Рибера, известна и с „радикалните“ си зелени виждания, събудиха сериозни притеснения сред ЕНП, поради което и ресори, свързани с координацията на тези политики – „Климат, неутрална икономика и чист растеж“, както и „Икономика и продуктивност“ – бяха разпределени сред представители на най-голямата партия в ЕП.

В този внимателно подреден пъзел се промъкват няколко очевидни мотива. Разбиването на предишните ресори на комисията, както и тяхното парцелиране, отразяват желанието на председателя ѝ да запази пълен контрол върху „парите“ на Съюза. Изборът на Петър Серафин, близък до полския премиер Доналд Туск, за комисар, отговарящ за бюджета, е доказателство в тази посока. Нещо повече – от Комисията бяха отстранени всички, които в предишния мандат критикуваха стила на управление или курса на политиката на Фон дер Лайен. На фона на поддаващите се на натиск и отслабващи национални правителства влиянието на баронесата върху линията на ЕС добива ново измерение.

Линии на напрежение

Неотслабващото фиксиране върху зеления преход (макар и под маската на конкурентоспособност) и желанието да се обвържат кохезионните средства (парите за подкрепа на регионите) с условен механизъм – критерии за реформи и условия, срещу които да бъдат отпускани тези средства, има потенциала да създаде не просто напрежение между държавите в ЕС, но и сериозна централизация на средствата в националните правителства. Изключването на регионите от тези решения, допълнително може да увеличи усещането за изолация на гражданите, както и недоволството им от посоката, в която се развиват политическите процеси в ЕС. Особено на фона на невъзможността на ЕК да събере дори онези 200 млн. евро, с които Европейският съд санкционира Унгария за нарушаване на правото на убежище. Допълнителна централизация на властта, както и намаляването на отчетността, едва ли биха подпомогнали тяхното преодоляване.  

Не е ясно до каква степен сегашното разпределение на баланса на влияние в Комисията ще издържи теста на изслушванията в ЕП и дали европейските депутати не биха пренаредили приоритетите на Фон дер Лайен. Особено като се има предвид фактът, че огромна тежест в настоящата Комисия е поставена върху постигането на „стратегическата автономия на ЕС“. Обособяването на специален ресор за отбрана, както и разделянето на разширяването в две посоки – „Средиземноморие“ и „Разширяване“, демонстрира ясно разбиране на различните предизвикателства, свързани с политиката на съседство. Същевременно поверяването на ключовите ресори, свързани с външната политика и отбрана, както и на поста комисар по „Технологичен суверенитет, сигурност и демокрация“ на представители на балтийските държави и Финландия, отявлени критици на режима в Руската федерация, демонстрират поне на ниво заявка разбиране на необходимостта ЕС да поеме повече отговорност за сигурността в Европа, за собствения си отбранителен капацитет, както и за продължаването на военната подкрепа за Украйна. Подобно решение едва ли ще се приеме безкритично от голяма част от депутатите, представители на радикалния политически спектър.

Изтънява ли трансатлантическата връзка?

Въпреки че общото разбиране е, че има по-добър и по-лош резултат за Европа от изборите за президент в САЩ, поводите за оптимизъм не са особено силни. Макар Харис да е по-предвидима алтернатива, обективна реалност е например търговският дефицит на САЩ спрямо ЕС и Китай, както и вероятността да се наложат протекционистки мерки (тарифи на стоки от ЕС) който и от двамата кандидати да спечели в САЩ.

Същевременно промяната на стратегическия фокус на САЩ към Китай и далечна Азия, към конфликти от по-непосредствен интерес – Палестина, Тайван – поставят под заплаха традиционната трансатлантическа връзка, както и въпроса за това дали ЕС самостоятелно може да посрещне опасността, която представлява за него войната в Украйна. На този фон Германия обсъжда планове за намаляване наполовина на военната помощ, която предоставя на Украйна.

Подобни тенденции правят обръщането към нови съюзници, както и полагането на всички усилия разломът в отношенията със САЩ да не се разрасне, въпрос, далеч по-голям от разговора за ресорите и баланса на следващата ЕК.

От изключително значение е нагласите на европейските граждани, както и процесите, протичащи в европейските общества, да бъдат деконструирани, за да се адресират те своевременно. Въпросите за европейското управление не могат да се превръщат в битка за власт, както и в технократски спор за постигането на имагинерни цели. Прагматичен подход към управлението и подпомагането на националните правителства в борбата за отвоюване на пространство за нормална политика би следвало да се превърне в най-съществения приоритет в работата на следващата ЕК.