След бурните, но незабележими в България избори за Европарламент през юни се задействаха механизмите за последващо преструктуриране и балансиране на властовите позиции. Никой не беше доволен от получените резултати, но по различни причини. От основните сили, конкуриращи се за доминация в ЕП, Европейската народна партия не увеличи броя на депутатите си според очакванията (188 спрямо 182 отпреди 5 години), а социалистите и демократите загубиха позиции, но с ограничени щети (136/153). Сериозното разместване дойде в редиците на „Обнови Европа“ и Зелените, които поради редица причини, но най-вече агресивното налагане на собствената си визия за Зелената сделка на Стария континент бяха санкционирани чувствително (76 спрямо 108 и 53 спрямо 75). В съчетание с нарасналото влияние на Европейските консерватори (78/62) и новопоявилата се група на „Патриоти за Европа“, вдъхновена и оглавена от Виктор Орбан с 84 места, Европа се изправи пред нова политическа реалност. В нея ролята на Италия, Унгария и Франция доби нови измерения.

Политическият трус на Макрон

И ако министър-председателя на Италия Джорджа Мелони даде двусмилени знаци как може да бъде достатъчно сърдита, защото не е поканена при обсъждането на кандидатите за висшите постове в Европейската комисия, но не дотам, че да се врече във вярност на Орбан и неговите нови съюзници, то френският президент Макрон видя заплаха за Републиката, която оглавява, и свика изненадващи предсрочни избори. С призива да се спре възходът на Националния сбор, т.е. да се изгради поредният санитарен кордон между реалната власт и крайната десница на Марин льо Пен, спечелила най-много евродепутати, Макрон реши да стресне французите за пореден път. Метаморфозите на фамилия Льо Пен този път бяха изненадващо успешни в лицето на формалния лидер на партията Жордан Бардела, който, без да разчита на агресивна медийна кампания, успя да изведе Сбора до внушителна преднина на първия тур от парламентарните избори на 30 юни.

Въпреки условната победа на Льо Пен и Бардела, спряган упорито за нов премиер, който да оспори едноличната власт на Макрон и президента въобще, на втория тур на 7 юли французите излязоха с впечатляващата избирателна активност от над 67%, за да произведат един доста сложен, висящ парламент в Париж. В него нито една партия не само че няма да има самостоятелно мнозинство, но и ще се наложи да влиза в коалиция, за да успее да наложи своя дневен ред, тъй като според френската конституция президентът не може да свика нови избори в рамките на поне една година. Но това е малкият проблем за президента Макрон, който не само че изненада Франция и Европа с тези избори, но и самия себе си.

Левият алианс – насрещен френски вятър без разхлаждане

Въпреки бързината и напрежението, което бе вложено в кампанията и реториката около предсрочния вот, президентската центристка формация „Заедно“ остана на втора позиция, като загуби мнозинството си след новия политически субект, възползвал се максимално от странностите на френската избирателна система – Новият народен фронт. Обединението, призовано да спаси Републиката от крайната десница, включва Френската комунистическа партия, твърдата левица „Непреклонна Франция“, зелената „Еколозите“ и Социалистическата партия – отявлени довчерашни врагове и противници, съзрели възможността да надскочат реалното си представителство с процедурната хватка на избирателната система и раздуханите от Макрон отколешни страхове във френското общество. Характерът и профилът му с основание притесняват може би не по-малко от Народния сбор на Льо Пен както дясно мислещите французи, така и инвеститорите заради обещанията за щедри увеличения в разходването на публичните финанси за увеличаване на минималната работна заплата и намаляване на възрастта за пенсиониране. Между впрочем тези предизборни обещания на най-ярката фигура в новия ляв лагер Жан-Люк Меланшон („Непокорна Франция“) биха вкарали Франция в директен челен сблъсък с администрацията на Европейския съюз.

На президента Макрон тепърва му предстои да размишлява върху новата политическа реалност, която сам сътвори. Дали новите му партньори ще изявят желание за сътрудничество и продължение на републиканския фронт, който възпря похода на Бардела и Льо Пен благодарение на електорални хватки? Или както твърди Меланшон, ще направят всичко по силите си да изпълнят програмата си в цялост? Експлоатирането на слабостта на президента и на неговия центристки блок в едни съдбовни за Европа и света времена – може да се окаже твърде висока цена за Стария континент, ако Франция се озове в положението на вътрешна нестабилност и протести както отляво, така и отдясно. На практика причината за случващото се във Франция е именно в управлението на Макрон през последните 7 години, тъй като неговото движение и политики въпреки приличните си постижения на практика в икономически и социален аспект не успяха да изкристализират в политическа идеология, в нещо, което да завладее умовете и сърцата на французите.

Година след година Еманюел Макрон увещаваше сънародниците, че неговата версия на Третия път на Тони Блеър ще проработи. Протест след протест по улиците на Париж показваше как доверието в него не просто ерозира, а изчезва напълно. Безалтернативността преди две години принуди французите да спасяват Франция, като изберат по-малкото зло – Макрон, пред набралата сили Льо Пен. Френският президент явно бе забравил това – гневът на хора, оставени без избор. Затова и резултатите за домашен и Европейски парламент не бива да будят изненади – Франция изисква промени и е готова да търси решения, дори и такива, които статуквото и мейнстриймът смятат за крайни. Въобще традицията на емоцията бе спазена в общество, което от времето на Революцията си през 1789 г. насам изисква да бъде чувано и уважавано като равноправно на властимащите, избрани от него. Урок, който Европа доста често забравя, улисана в технократски планове и визии за своето бъдеще.

„Патриоти за Европа“ – новият играч в ЕП

Съвсем естествен ход на Марин льо Пен с оглед създалата се ситуация бе да се включи в групата на Виктор Орбан в ЕП. По този начин нейният проект се сдобива със съюзник, който определено носи политически негативи с топлите си отношения с Русия и лично президента Путин, но и създава условия за продължаване на усилията ѝ да победи на следващите президентски избори във Франция. Оформянето на два фронта – национален и европейски, ще позволи на Бардела и Льо Пен да бъдат далеч по-успешни в критиките си, че Макрон и левите са се сдружили непочтено срещу партията им, възползвайки се от вратичките в националната избирателна система. Показвайки, че нямат план да работят заедно и в името на конюнктурни придобивки са пожертвали националния интерес и този на гражданите. Разбира се, подобен тип реторика е присъща за Льо Пен, но неочакваното предимство на първия тур на изборите свидетелства, че немалка част от французите са готови да накажат технократското, безчувствено управление на Макрон. Дали това ще се превърне във вълна, или ще остане моментен пик в политическата история на Франция, ще покажат изборите за президент след три години. Изборът на Марин льо Пен е и стратегически, защото в новата политическа реалност в ЕП Патриотите на Орбан са с по-голяма група от тази на нейната на пръв поглед идеологическа приятелка Мелони – Европейските консерватори и реформисти (84:78), а това прави и шансовете за реално участие във властовия процес в Брюксел, ако не по-реалистични, то поне достижими.

Припознаването на Орбан и Патриотите като средство за политически ренесанс не подмина и друг позабравен политически радикал – Матео Салвини от Италия, който също потърси нови хоризонти в рамките на новото паневропейско крайно дясно със своята „Лига“. Неговите мотиви са далеч по-прозаични – Салвини разбира, че за да има политическо бъдеще, той и формацията му трябва да излязат от сянката на премиера Мелони, превърнала се в лице на новия десен консерватизъм в Европа. Без достъп до властта и без европейска трибуна Лигата не само ще продължи да се маргинализира, но и е заплашена от забвение поради успехите на домашната и европейската сцена на Мелони. Възползвайки се от факта, че Мелони е всъщност пряк политически конкурент на Льо Пен в Европа и не толкова голям приятел, макар и съюзник с Орбан, Салвини опитва да намери ново място под слънцето за себе си. Дали ще успее да се превърне в желан съюзник, или ще остане само необходим такъв, зависи от поведението на фактори извън неговия контрол – нещо, което идеологът на „Патриоти за Европа“ унгарският премиер Орбан се стреми на всяка цена да избегне.

Любимият диктатор на Европа

Да заложи само на Мелони или Льо Пен, или пък да се сдружи с „Алтернатива за Германия“ за Орбан никога не е било вариант. Любимият диктатор на Европейския съюз успява да продава нелибералната си демокрация у дома за сметка на типично авторитарното си поведение навън. Изнудването на Съвета и Комисията се е превърнало в изкуство за Орбан, който няма притеснения да посети Москва и Пхенян в самостоятелно качество (че какво друго!?!), за да урежда или поне създава впечатлението за важно място на Унгария и себе си в световните дела. Едва ли някой се съмнява, че наред с нарцистичните си потребности Орбан е натоварен от европейските и отвъдатлантическите съюзници и с паралелна мисия, точно такава, която да се възползва от неговата характеропатия, но и да му създаде необходимото удовлетворение за значимост.

Европа без резервен план

Тепърва предстои да станем свидетели на новата политическа реалност в ЕП, която ще трябва да намери решения на куп предизвикателства – от санкциите срещу Русия и помощта за Украйна, преосмислянето на Зелената сделка в детайли, новите параметри на отношенията с Китай, връзките с Турция и ислямския свят, миграцията и имиграцията, отношенията с африканските държави и Южна Америка и не на последно място със САЩ, на които предстоят драматични президентски избори.

Показателно за намеренията в тези насоки е процесът по договаряне на висшите постове в новата Европейска комисия, в който Италия на Мелони не бе включена въпреки успеха на нейните „Италиански братя“ на изборите за ЕП. Ако кандидатът за втори мандат начело на Комисията Урсула фон дер Лайен си позволи да пренебрегне Мелони и при търсенето на подкрепа в пленарната зала, то напълно е възможно това да предизвика процес на формиране на солидно консервативно/крайно дясно крило в ЕП, което да се превърне в цялостна политическа алтернатива на ляволибералното и дясноцентристкото статукво. А това би имало пагубни последствия за Европа по няколко причини.

Първо, президентът Путин с удоволствие ще инвестира време и усилия да насърчи подобно противоборство между консерватори, заемащи все по-крайни позиции, и радикализиращи се леви и центристи, и то не само по линия на войната в Украйна.

Второ, подобен сценарий може да доведе и до разцепление в редиците на ЕНП, които и без това недолюбват Фон дер Лайен заради твърде близката ѝ колаборация със социалистите и зелените. Трето, подобен политически развой би се превърнал в крушение на либералната демокрация и триумф на популизма, който ще се сдобие с аргументи как статуквото се е превърнало в олигархия, която не търпи конкуренция и е запушила всички канали за комуникация между институции и граждани в Европа. Не на последно място на Европа ѝ предстои да сключи Индустриална сделка, която да оформи бъдещето ни за следващите десетилетия в икономически, но и в социалнополитически формат. Повтарянето на грешките от процеса по изработването и материализирането на пакета политики от Зелената сделка може да се окаже с катастрофални последици за ЕС и той да загуби водещата си роля в момент, когато няма да има възможност за втори шанс. Мотото, че сме единни в многообразието си, за първи път ще бъде подложено на толкова сериозен тест. Тъжното на този фон е, че България отново ще отсъства от този фундаментален дебат, тъй като държавата ни, изглежда, е попаднала в плена на битови дребнотемия и кални псевдополитически номера, които я лишават от национална значимост и възможности.