Как изглежда днес дарителството в България през вашия поглед – не само като статистика, но и като обществена нагласа?

През последните години има много сериозно развитие. Кризите, на които ставаме свидетели, активират все повече хора да намерят начин да помагат. Голяма част от дарителите днес отдавна са таили нуждата и желание да помогнат. Сега те си казват, че няма да чакат повече и има проблеми, които изискват тяхното внимание.

Започва се с намирането на енергия за реакция на дадена криза, на проблем. Човек осъзнава какво означава да помогнеш и това му носи удовлетворение, което по-късно иска да почувства отново. В дарителството все още има известна кампанийност и реакция в спешни моменти – когато парите трябва да се съберат тук и сега, въпросът е на живот и смърт. Ние обаче се опитваме да изграждаме навик за даряване за хора или за животни, които са в особено състояние по рождение и имат нужда от подкрепа. Това може би е една идея по-трудно, но и там има развитие.

Какви са основните трудности, с които се сблъсквате, когато искате да убедите хората, че редовните дарения са важни?

Със сигурност има личен път, който трябва да бъде извървян. Съществуват проучвания, които твърдят, че всеки човек минава през някаква пътека на дарителство – първо ще помогне с малка сума, после с доброволство, после ще намери кауза, която е дългосрочно важна за него, и така нататък.

Реалността е, че заедно сме по-силни, това искаме да предадем на хората. Ако ти даряваш за важните за теб каузи, но и за всички други, които правим през годината, то това значи, че хората, които даряват за своите каузи, ще дадат и за твоята. Това увеличава общата налична сума за всяка една кауза. Отнема време и нашата общност расте постепенно, но определено виждам движение.

България се развива добре икономически. Има много хора, които дори не осъзнават колко могат да си позволят да даряват.

Това ли е основното, когато решаваме дали да дарим – финансовите възможности? Не са ли емпатията и личният опит по-мощен двигател?

Да, така е. Споменах го, защото често получавам въпроси – не трябва ли човек първо да подреди собствения си живот, преди да дари. Затова отбелязах и повишаването на стандарта на живот в България, особено в София.

Нашият фокус изцяло е върху хората, които са на заплата, не работят с неограничен бюджет. Имаме няколко каузи с дарители, които имат много по-широки възможности, но това са по-скоро спорадични случаи. Води ни идеята, че всичко започва с малки действия – не е нужно да дариш хиляда лева веднъж в годината – важното е да изградиш навик и всеки месец да даряваш – 10, 20, 50 лв. Да знаеш, че си чул историята, че си научил на кого си помогнал и можеш да си кажеш: ето, днес благодарение на мен този свят е малко по-добър. Някой е получил малко надежда, някой е получил възможност за по-добър живот. Така и дарителят се чувства по-добре, по-спокоен.

В този контекст съществува ли безкористно дарителство?

Мисля, че повечето хора не го приемат от тази гледна точка. Те не го правят с основната идея, че ще дарят, за да се почувстват лично по-добре. Обикновено хората са докоснати от историята, имат доверие, че парите им ще бъдат използвани за определена цел, и даряват. Удовлетворението след това може би води до нагласата, че няма безкористно дарителство. Само че има безкористно начало.

Колко последователни са хората, след като се ангажират с редовни дарения?

Повечето хора продължават дългосрочно. Ние сме много внимателни, когато комуникираме, че всъщност това е целта. Има и хора, които се отказват на даден етап, както и такива, които са с нас от много години, но даряват само за конкретни каузи.

В нашето забързано ежедневие най-чистият формат, поне за нашите дарители, е абонаментът за дарение. Той е аналогичен на всички други абонаменти, които правим. Така можем да сме сигурни, че сме дарили. Имаме канали за комуникация, в които предоставяме информация и могат да ни бъдат отправяни всякакви въпроси. Мисля си, че хората, които сме спечелили, не забравят за дарението.

Вашият модел предвижда вие да подбирате каузите, към които да бъдат насочени средства. Това не поражда ли скептицизъм сред дарителите?

Ние имаме много ясни критерии при избора на каузи – те са четири или пет. Също така още от самото ни създаване насърчаваме хората да препоръчват каузи. В момента имаме програмна мениджърка и тя цели да осигури устойчивост. Имаме календар с каузи за два или три месеца напред, така че имаме по-малко гъвкавост по отношение на препоръките, но те се наместват все пак след няколко месеца. Искаме хората да знаят какъв е нашият формат, какви са критериите ни, да могат да откриват своите каузи и да препоръчват такива.

Споменахте критериите, които спазвате при избор на кауза. Разкажете ни за тях.

По същество най-видимото нещо зад „Един процент промяна“ са каузите, които реализираме, но ние съществуваме и за да изграждаме дарителска общност. В самото начало решихме, че искаме да създадем организация, на която ние бихме дарявали. Стъпихме на критериите, които бяха важни за нас в този момент, и до днес ги спазваме. Целта ни е да покажем целия спектър от човешка нужда, който съществува, на който може да бъде помогнато и така да изградим по-широка чувствителност и осъзнатост на хората в нашата общност, да бъдем по-емпатични, по-активни граждани.

Първият ни критерий е да няма повтаряне на каузите през годината. Важно за нас е и всяка една кауза да започва с много ясен бюджет, много ясно да знаем точно колко пари трябва да бъдат събрани. Това е важно, защото целим да изпълняваме каузите си сами, т.е. ако нещо струва 100 хил. лв., но ние сме наясно, че можем да съберем около 25 хил. лв., не бихме се ангажирали. Гледаме да влезем на места, подходящи за по-малки организации, с по-малко маркетинг възможности и да бъдем партньор на нуждаещите се, който да разкаже тяхната история, да предаде посланието им.

Споменавам го последно, но може би именно това е в основата на всичко – винаги търсим дългосрочния ефект. Искаме нещо, което може да създаде повече устойчивост във времето.

До каква степен дарителството замества функциите на държавата и трябва ли изобщо това да се случва?

Това е тема, която винаги се появява. Разбира се, всеки би бил прав, когато каже, че държавата трябва да осигури училища, болници, всичко останало. Реалността обаче е такава, каквато е. Ние и нашите дарители сме избрали да сме от страната на частния сектор, не на публичния. Правим това, което можем, с ресурса, който имаме.

Дали държавата си е свършила работата или не е важно. Внимавам за кого гласувам, бих искала да знам къде отиват средствата ми. Но това не ми пречи да бъда активен гражданин и да подкрепям каузите, на които вярвам – за хората, към които те са насочени, нещата се случват тук и сега. На държавата ще ѝ трябва още доста време, за да навакса проблемите, които текат от години.

Тази година „Един процент промяна“ има 10-годишен юбилей. Кои са големите уроци, които научихте?

От нашият опит като организация бих казала, че в основата на всичко хубаво сме ние, хората. Хората, които не се примиряват, които намират енергия отново и отново да питат трябва ли да бъде така, защо е така, не би ли могло да бъде по-добре. Хората, които носят в себе си сила, желание и застават зад това, в което вярват.

Фокусирахме разговора си върху дарителите, но има и много хора, които прекарват целия си живот с една кауза. Те са герои и правят чудеса всеки божи ден. Може би това е най-ценното – да сме по-фокусирани, по-осъзнати, да можем да отсяваме важното за нас и да му посвещаваме време и енергия.

Какво ви се иска да видите в обществото в следващите 10 години?

Дарителството да е факт. Да не трябва да се говори колко е нужно, а хората да го приемат като част от тяхното ежедневие. Нашата голяма цел е 1% от българите да даряват всеки месец. Да видим дали ще ни стигнат 10 години.

Светла Пармакова е съосновател на „Един процент промяна“ – българска дарителска общност, която вярва, че когато много хора даряват редовно малко – например 1% от дохода си, – могат да създадат устойчива промяна. Организацията е основана през 2015 г. и до днес е събрала над 1 200 000 лева в подкрепа на над 110 каузи, достигайки до повече от 16 000 души и животни в нужда. Тя беше участник в Международната конференция „Фондонабиране в предизвикателни времена“.