Ролята на детските психолози в семействата и в училищата в България продължава да бъде подценявана. Затова искам да споделя личния си опит – с хирургическа прецизност те могат да върнат щастието в сринато в мрачна бездна дете с един-единствен разговор. Могат да бъдат медиатори, ментори и лечители в раздирана от проблеми среда – ако бъдат овластени. Както и лични приятели, защото „да превеждаш“ от детски се оказва адски трудна работа. И защото често се случва да сме неподготвени, а самочувствието ни на знаещи и справящи се родители и професионалисти от системата на образованието да катастрофира, независимо дали го признаваме или не.

Димитрина Проданова е психолог и детски терапевт с дългогодишна практика. Автор е на книгите за практическа детска психология: „Превод от детски. Как да спасим децата от възрастните и обратно“, „Превод от детски за напреднали“, „Книга антидепресант“ и на пътеписа „Пътувани сънища – Тибет, Индия и Непал“. Организира тематични срещи за подкрепа на родители.

Кои са най-честите проблеми, с които се сблъсквате при работата си с деца в училищна възраст?

Работя най-много с тийнейджъри. В тази възраст водещи са темите за самооценката и за мотивацията, но също и проблемите, свързани със самонараняванията, суицидните мисли, депресиите, тревожността и паник атаките.

При по-малките деца – до 6-, 7- дори до 8-годишна възраст, страховете са свързани с фантазното мислене – когато всеки малък човек вярва, че всичко, което му разказват като приказка или гледа във филм, може да се появи в стаята му. Но при тийнейджърите водещи са страхът от отхвърляне и страховете, свързани с така наречената училищна фобия, характерна за периодите на адаптация.

Какво е училищна фобия?

Някои деца изпитват истински ужас от училището – обикновено в първи клас, но понякога и по-дълго. Изпитват страх от това, че постоянно някой ги гледа, наблюдава и оценява. Но училищна фобия се развива също и в 8. клас, когато отново има смяна на средата. За един тийнейджър основен е страхът дали ще бъде приет. Дали ще бъде приобщен към значимата за него общност. За мен в основата си този проблем е свързан с темата за самооценката. Тя е разковничето.

Ще поговорим за самооценката. Но можем ли да кажем, че по някакъв начин тези страхове се провокират или стимулират и от училищната среда – проблемите, свързани с училищните отношения, с методиката на обучение, лошо написаните учебници и учебни програми, двусменния режим, вездесъщия изпит в 7. клас?

Има една книга – „Не за всичко са виновни родителите“, – в 7. клас обаче според мен за всичко са виновни родителите. За създаването на цялата тази паника, която е направила индустрия. За необоснования натиск, който се оказва върху децата – сякаш ако не влязат в най-елитното училище, никой никъде няма да ги приеме. Това е индустрия, която се захранва от учители и от родители. Много е важно родителите да съхранят здравия си разум, когато децата са седмокласници. Да си кажат: „Чакай, чакай, аз какво дете искам? Дете, което учи в „елитно“ училище на всяка цена или щастливо дете със съхранена психика?“. Защото има много деца, които се подготвят две години, ходят на курсове и на частни уроци за тези велики матури и накрая се провалят. Поради свръхмотивация, прегряване, заради стреса, който съпровожда цялото това нещо.

Децата трябва просто да могат да покажат какво са научили между пети и седми клас по български и математика. Те не са толкова глупави, че да не могат да се справят с два изпита в 7. клас.

Да, но реферирам към казаното от вас, че НВО е превърнато в индустрия. Ако не участваш в подготовката по определени „правила“, изпадаш от играта. Какво да бъде поведението ни в тази ситуация?

В нашите среди циркулира терминът „синдром на излишъка“, той обяснява защо децата ни нямат мотивация да учат, нямат мотивация да напредват в каквото и да било. Причината е, че много често това, което се изисква от тях, не е свързано с техните лични потребности, а задоволява потребността на техните родители, които са убедени, че едно успешно дете трябва да решава състезателни задачи, да учи японски, да тренира айкидо… да е заето нонстоп. И само тогава ще бъде успешно дете. То тръгва на всички тези активности от най-ранна детска възраст и в един момент се оказва, че те не са неговите, защото мотивацията е външна, че няма как да развие самомотивация.

Децата ни са много по-заети и по-ангажирани, отколкото ние самите. Ако говорим за държавните училища, където има двусменно обучение, децата нямат свободно време. Прибират се в осем часа и едва тогава отиват на спорт. После не могат да се наспят. На следващия ден имат броени часове, за да се подготвят, и се чудят тези два часа за какво да ги използват първо. А имат и свои интереси.

Водещото е мотивацията да стане лична. Днес например се срещнах с тийнейджърка в 8. клас и отново чух думите: „Те не разбират, че няма как да направя нещо, когато ми казват: „Това е така и точка“. Попитах я: „Добре, а как да се случват нещата?“, и тя ми каза: „Първо искам да чуят моите аргументи. Да не ми слагат точка“. С днешните деца никак не върви да им кажеш – това е правилото, защото аз съм големият.

Тогава кои са добрите мотиватори за едно дете?

Нашите деца са прагматични – те имат нужда от непосредствени, краткосрочни и обозрими цели. Реплики в стил: „Ако не учиш, един ден ще ровиш по кофите“, са не само неефективни, но и неприемливи. Много по-смислено е да кажем: „Ако днес успееш да направиш това и това, утре ще видиш резултата.“

Трябва също да ги учим да разделят целите си. Демотивиращо е да стимулираме децата с твърде големи и неясни за тях цели. Все едно да кажем на едно дете, че утре ще изкачи Еверест – няма как да стане, но може да направи две обиколки на стадиона, нали?
Задачите и целите трябва да са практически и детето да знае каква работа му върши изпълнението им. Ако покажем, че постигането на цел води до облекчаване на живота, детето лесно влиза в режим и започва да се движи напред.

Да казваме „като бях на твоите години…“ е не само дразнещо, но и напрягащо. Сравнението със съученик, брат, сестра е много демотивиращо. Най-доброто, което можем да направим, е да сравняваме детето със самото него – от вчера, от миналата седмица, от миналата година. Това му показва, че напредва и че има ресурс в себе си.
Ако вчера е направил четири грешки, му казваме: „Супер! Само четири! Хайде, опитай утре да са три!“, и ако успее – отново го поздравяваме.

Имах случай с момиче, проявило физическа агресия, за да защити приятелка. Поставих ѝ задача – една седмица да не се поддава на такива импулси. След седмица дойде и ми каза: „Много съм горда със себе си. Една съученичка ме провокира, но не се сбих, само я погледнах лошо“. Казах ѝ, че това е голямо постижение – овладяла се е. Същата вечер ми се обади майка й: „Тя за малко пак да се сбие. Няма никаква промяна“. Ето защо е важно да отчитаме всяка стъпка напред. Противното е контрапродуктивно.

Как се гради правилна самооценка и как това е свързано със страха от отхвърляне?

Винаги има предистория. Един 15-годишен е минал през много етапи. До седемгодишна възраст децата са като пластилин в ръцете на родителите си. Ако от малки биват стимулирани да вярват в себе си, те няма да чувстват неутолим стремеж да бъдат част от стадото.

Наша базисна потребност е да принадлежим към общност. Но всеки избира към каква общност да принадлежи. Не всички деца искат да бъдат част от „алфа-мъжкарите“ или „кифлите“. Ако ги стимулираме от най-мънички да откриват това, което им носи радост, те ще развиват ресурсите си, а не дефицита. Така, когато едно дете стане на 15, то ще се чувства готово да каже: „Мечтая един ден да работя в НАСА. Интересувам се от астрономия и искам да уча физика, за да напредвам“, и няма да се срамува да го заяви. Ще търси одобрение в общности със сходни стремежи и интереси, а не в групи с деструктивна конотация.

Сега и аз ще върна точка назад, за да споделя какво според мен е най-негативното в нашата образователна система. Един от най-големите негативи е, че системата насочва вниманието към дефицита, а не към ресурса. Децата непрекъснато трябва да наливат усилия в това, което не им се удава, вместо да развиват силните си страни.

Казват, че математиката ще спаси света, и всички деца ходят на ментална аритметика, курсове по математика… Аз мисля, че изкуството ще спаси света. Моите деца завършиха училище по изкуствата – това беше най-големият подарък, който сме могли да им дадем. Там ги учеха как да бъдат свободолюбиви, да се заявяват, да се отстояват, да се изразяват не само чрез думи. Като родители трябва да покажем на децата си в какво вярваме, какви са ценностите ни, защото наистина сме първото огледало за тях.

Какви промени искате да видите в образователния процес?

Близост с природата. Харесвам скандинавския модел. Когато в Нидерландия малките трябва да учат за блатата, обуват гумените ботуши, слагат дъждобраните и отиват сред блатата. Учат комплексно.

Учителите трябва да са вдъхновяващи личности. Трябва да обичат, да горят в това, което правят, защото ние им поверяваме децата си. Има прекрасни учители, но повечето от децата, с които разговарям, споделят, че не са мотивирани да учат, заради конкретни преподаватели. Любимите си учители не помним само с уроците, а защото са ни помогнали да се развием като личности.

Учителят е водеща фигура и трябва много да се мисли кои са тези, които обучават учителите, защото много често обучителите на учителите не са вдъхновяващи личности. Имам доста сериозно наблюдение в тази посока.

Защо училището се проваля, когато говорим за деца със специални образователни потребности?

Неприятно е, когато родители научават деца със СОП да черпят вторична полза от състоянието си. Това е проблем за децата, които се обучават заедно с тях. Ето конкретен пример – съучениците са научени с цената на всичко да пазят дете с кохлеарен имплант, да не го нараняват по никакъв начин, а то злоупотребява с това. Това, че съм „специален“, не разрешава неприемливо поведение. Не позволява да буташ чинове, да скубеш, да спъваш другите деца, да им вземаш сандвичите. Постоянно чувам за такива проблеми от деца, които не са със СОП и се чувстват ощетени, защото им е казано, че трябва да са внимателни и да пазят деца, които ги тормозят. Родителите на деца със СОП трябва да знаят, че те също заслужават да бъдат възпитавани. Само любов наистина не стига.

От друга страна, са добре възпитаните, прекрасни и мили деца със специални потребности, които правят и невъзможното, за да учат и да са с приятелите си. Имам едно такова момиченце с ДЦП, тя е много щастлива и ми казва, че целият клас се грижат много за нея. Необходими са повече ресурсни учители, защото те не стигат. Важно е също училищните психолози да не бъдат ползвани от училищните директори като администратори, каквато практика има.

Училищните психолози трябва да имат реалното време да работят с децата. Да провеждат групови практики – това много помага. Например ако дете се чувства аутсайдер, един психолог може да го вкара в група с останалите деца много бързо. Буквално само в една сесия могат да се променят нагласите. Добрият детски психолог има тази власт и този инструментариум. Моите деца например в периода до 4. клас всяка седмица имаха „Час по фантазия“ с психолога на училището. Само забележете само как беше кръстен – „Час по фантазия“, – чуваш го и вече се чувстваш добре, става ти хубаво.

Това би било прекрасна практика, но МОН има съвсем различна идея. А може да се прави и в часа на класа.

Много е важно училищните психолози да работят с децата, да са по-овластени и по-ангажирани. Всеки клас да има час седмично с тях само за себе си. Дали ще е по заявка на учениците или на класния им, или по програма – ще е от голямо значение за превенция на конфликти и за израстването им. Детето има право на всякакви чувства, но не на всякакво поведение. Не може да си затваряме очите за недопустими неща, вместо да помагаме.

Агресията – шокиращи неща се случват между деца и ескалират публичния дебат, но проблемите се задълбочават, защо?

Има различни видове агресия – физическа, пасивна, индиректна, агресивна раздразнителност, агресивно недоверие, ревност и омраза и т.н. Темата е за отделен разговор.

Много често омаловажаваме вербалната агресия, както и сарказма и иронията, които са прикрита агресия. Някои родители и учители си позволяват да проявяват такава агресия и тя става модел за реакция на самите деца.

Неглижирането също е агресия. Най-големият страх за едно дете е да не загуби вниманието и любовта на родителите.

Момиче, което идва при мен тези дни, ми сподели, че изпитва ярост, защото пише съобщения на приятелката си, тя ги seen-ва и не ѝѝ отговаря дори с емотикон. Навремето нямахме електронни устройства и никога не е ставало толкова ясно на секундата, че някой ни игнорира. Децата днес търсят знак, че са забелязани веднага.

Какво прави щастливи децата днес?

Щастливи са да говорят за нещата, които са им важни. Да бъдат чувани, разбирани и подкрепени.

Не знам защо поколението им се заклеймява като „провалено“. Дразня се, когато коментираме конкретни групи като представителни за всички. Повечето деца са добри, мислещи и емпатични.

Много различни са от нас. Често са по-информирани. Може да не четат толкова, но получават информация от множество различни канали. Ще ви изненадам, но благодарение на компютърните игри те имат много добра разпределяемост на вниманието. Тепърва ще научаваме повече както за негативите, така и за ползите от игрите, от симултантното ползване на различни дигитални канали дори докато правят нещо друго. Затова, като внимаваме да не „потъват“ в тях, не бива и да ги заклеймяваме.

Има изключителни млади хора, на които искрено се възхищавам. Които заслужават нашето уважение. И когато тези деца и младежи усетят, че забелязваме нещо изключително в тях, те са готови да се отблагодарят, да покажат, че могат и още, и още, и още.

Мога да разказвам дълго за благородни и талантливи деца. Като за приятеля на един от синовете ми, който научи жестомимичен език, за да снима филм за глухонеми хора, с който сега получава признание на фестивали. Ще го кажа в прав текст – децата ни не са глупави и точно затова не им се ходи на училище. Те усещат, когато им се губи времето, когато институцията или човекът срещу тях не са на нивото им.