Трябват нови форми! Читателите, които по принцип харесват театъра, вероятно ще разпознаят тези думи веднага. Към иновативност призовава чувствителният и объркан бъдещ млад писател Треплев от пиесата „Чайка“ на Чехов минути преди да покаже за пръв път една своя странна пиеса, в която няма случка, нито история, а само едно красиво момиче, което говори трескаво като в транс и се представя за световната душа. Треплев се опитва донякъде да оправдае недоумението и шока, които неговата дошла просто да се развлича публика предстои да изпита, ала в думите му е резюмирана и една от вечните теми в театъра – за старите и новите форми, които като сезоните в годината не са преставали да се сменят и подновяват циклично във всеки етап от неговата продължаваща повече от две хилядолетия история. В последното действие на „Чайка“ ще видим отново същия Треплев да размишлява, че нови или стари – формите са без значение, защото единственият критерий в изкуството е в достигането на истината, в откровението пред самия себе си – дали сътвореното извира от сърцето.

Вълненията на Треплев са вълненията на всеки артист, но и на всеки зрител. Всяка среща в театъра се наелектризира, когато между полюсите на познатото и непознатото премине напрежение. Ако всичко на сцената е конвенционално, банално, вече видяно, публиката губи интерес и се отегчава, а ако, обратно, всичко е ново, различно и отвъд очакванията, публиката се обърква и реакциите ѝ стават непредсказуеми. Тя може да се остави да бъде заинтригувана, но може и да се подразни. Не са малко примерите в театъра, когато нова пиеса или представление първоначално се провалят и едва по-късно придобиват култов статус. Такъв е случаят и със самата „Чайка“ – един от безспорните шедьоври на световната драма, който на премиерата си през 1896 г. бива освиркан.

Не бих искал да занимавам читателя излишно с театрална история, а само да обърна внимание на един съществен факт в нея, който важи и в наши дни: театърът постоянно се променя. Забавно ми става всеки път, щом чуя някой с по-традиционни нагласи, излизащ от модерна постановка, да се възмущава: „Това не е Шекспир!“, „Шекспир сигурно се търкаля в гроба си...“, без да си дава сметка колко различни са били представленията по времето на Шекспир и че е твърде вероятно, ако сега попадне на спектакъл, издържан в елизабетинската традиция – с диалог в бял стих, с мъже в рокли, без декор и осветление и с правостояща публика, оградила сцената като тълпа на стадион, това да му се стори направо авангардно.

"Укротяване на опърничавата" на режисьора Стайко Мурджев в Драматичен театър - Пловдив. Фотограф: Иван Дончев 

Сцена и медии

Театърът е нещо живо. Той се адаптира и видоизменя спрямо всичко, което го заобикаля, и по тази причина е трудно да се отговори кратко и ясно на въпроса какъв е съвременният театър. И все пак явлението, което най-силно изкривява траекторията на театъра днес, е бумът на електронните медии. Някога една от големите метафори за съществуването е идвала от театъра – светът като сцена, докато днес сме по-склонни да си представяме света като матрица. Дигитализацията и виртуалната свързаност на „глобалното село“, в което живеем (по сполучливото определение на Маршал Маклуън), няма как да не бъдат отразени и от театъра. Той реагира на тях и също се променя, за да се съхрани.

Първата важна отличителна черта на съвременния театър идва от приликата му с медиите. Също като в интернет, където всичко се омесва с всичко, и на съвременната сцена е налице едно почти необозримо и вечно разширяващо се многообразие от видове и жанрове. Днешният театър може да бъде драматичен, куклен, психологически, физически, танцов, движенчески, игрови, импровизационен, предметен, документален, театър на средата и какъв ли още не. Изразните средства, които едно съвременно представление използва, са също разнородни и когато ги описваме, често прибягваме до определението „интердисциплинарен“. Свикнали сме да виждаме на сцената микрофони, камери, екрани и видеоизображения, както и в действието да нахлуват танци и хореографирани движения, или декорът да е като взет от абстрактна артинсталация в концептуална изложба.

Втората важна отличителна черта на съвременния театър идва от противопоставянето му на медиите. За да не бъде погълнат от тях, театърът трябва да предлага преживяване, каквото медиите (все още) не предлагат. Това преживяване е живата среща. За разлика от виртуалната в живата среща общуването е директно, без посредничеството на апарат или екран и протича в споделено физическо пространство с общ въздух. Централни идеи в мисленето в съвременния театър са присъствието, общуването и случването тук и сега. Съвременното театрално представление желае да бъде повече събитие, отколкото завършен продукт. Тези две черти са причина за разнообразието в

театралния ландшафт.

 Днес зрителят може да отиде в театъра със същата идея, с която го е правил хиляди пъти преди това – просто за да види една класическа пиеса, изпълнена майсторски или въобразена по нов и интригуващ начин. Тук моите препоръки от най-добрите неща, които съм гледал в последно време у нас, са зрелищната постановка на Робърт Уилсън в Народния театър, която показва Шекспировата „Буря“ като хипнотичен сън наяве, или оригиналният прочит на младия режисьор Стайко Мурджев, също върху класическа комедия от Шекспир в Пловдивския театър, където вечната тема за войната между половете от „Укротяване на опърничавата“ е показана като забавен цирков спектакъл с дресировки и номера, с които героите се предизвикват.

Понякога срещите с класиките могат да са в по-традиционен дух като в операта, когато удоволствието идва от виртуозното изпълнение и от задълбочения, оставащ верен на пиесата режисьорски прочит – вижте Светлана Янчева в ролята на Уини в „О, щастливи дни“ от Самюъл Бекет в Театрална работилница „Сфумато“ или Владимир Пенев в ролята на поп Кръстьо във „Великденско вино“ от Константин Илиев в Народния театър. Друг път класическите текстове се явяват радикално преработени и внезапно разкриващи някаква неподозирана нова черта. Най-яркият пример за това е „Нора“ под режисурата на Тимофей Кулябин в Народния театър, където пълният с подтекст и намеци диалог от пиесата на Ибсен е преведен на дигиталния код на кратките съобщения и есемеси, на чатовете и емотиконите, на селфитата и статусите, за да се разкрие болезнената нова самота на модерния човек, който, макар и постоянно свързан с другите, остава изолиран.

Филмите и видеата отдавна превърнаха разказването на нови истории в свой прерогатив, ала театърът все още не се е отказал да разказва, макар и нерядко да избягва да го прави. Действително, много от съвременните представления нямат сюжет и структурата им напомня повече за композирането на музикално произведение. Но все пак вълнуващи нови пиеси продължават да се появяват и на читателя бих препоръчал всяка постановка, под чието заглавие стои името на автори като Ясмина Реза, Мартин Макдона, Флориан Зелер, Иван Вирипаев, Жорди Галсеран и др. В повечето от тези случаи дори когато постановката е скромна, пиесата е интересна. От най-новите текстове бих откроил „Дишай“ от Дънкан Макмилан в „Сфумато“ и „Това не го казвай!“ от Саломе Льолуш в кино „Люмиер“, които, освен че са изпипани представления с брилянтни актьорски изпълнения, предлагат и дълбоко гмуркане в интимните зони на емоциите, които и за модерния, въоръжен с рационализъм и самоаналитичност човек си остават трудни за споделяне.

"Това не го казвай" - Явор Гърдев режисира трикратно номинираната за награда "Молиер" пиеса на Саломе Льолуш само две години след премиерата ѝ в Париж. Пиесата събира Теодора Духовникова и Захари Бахаров на сцената на кино "Люмиер", а сега и на летните театри в страната. Форограф: Стефан Н. Щерев 

На виртуалната джунгла в социалните мрежи, където всяко лично пространство става публично и опасно уязвимо за манипулативните стратегии на невидимите корпоративни ботове и алгоритми, съвременният театър отговаря с изострен стремеж към истинност и автентичност (документалният театър днес се радва на особена популярност). Съвременните представления често чупят метафоричната „четвърта стена“ (т.е. невидимата стена между актьорите и публиката, отделяща реалността от художествената измислица) и се обръщат директно към своите зрители. Споделянето може да придобие развлекателно-изповедна форма като в изненадващо успешните моноспектакли на актрисата Ива Тодорова в Театър 199 („Приятно ми е, Ива“ и „Ива е онлайн“) или да се концентрира в трудни откровения. В спектакъла „Орфей“ на режисьора Йерней Лоренци в Народния театър, единодушно приет от театралните критици за събитието на сезон 2022/2023, централен лайтмотив е приемането на смъртта – тема, по която сме обречени да останем неподготвени. Образите на Орфей и Евридика идват изваяни от дълбоките пластове на митовете, изкуството и колективното въображение, но разказаните истории са на самите актьори и тяхното споделяне има освобождаващ и пречистващ ефект.

Доц. д-р Асен Терзиев е театровед и театрален критик. Ръководи катедра „Театрознание и театрален мениджмънт“ в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“.

Той е двукратен носител на награда „ИКАР“ за най-добър критически текст с монографиите си „Театралността – езикът на представлението“ (2012) и „Драмата и английският романтизъм. Уърдзуърт, Колридж, Байрон, Шели“ (2019).

Съосновател е и главен координатор на фондация „Виа Фест“, която реализира двата най-големи международни театрални форума в България: Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“.

Автор е на множество публикации в различни специализирани издания за театър и култура. Член е на Международната асоциация на театралните критици, на редакционния екип на списание Homo Ludens и е заместник-председател на Гилдията на театроведите и драматурзите към Съюза на артистите в България.