Погълнати от перфекционизъм

Професорът по история на културата Анна Катарина Шафнер проучва заплахите от перфекционизма и търси начин как да се справим с тях

Забелязвам, че най-добрите умове на моето поколение, включително много от моите клиенти, се губят в перфекционизма. Но перфекционизмът не е просто безвреден и обществено полезен стремеж към съвършенство. Той крие много опасности от психическо, физическо и социално естество. Желанието да направиш нещо по възможно най-добрия начин, определено е положителен стремеж. Както и вид признание за превъзходство от околните. И двата компонента са проява на грижа, добросъвестност и съпричастност. И са свързани с възхищение пред качеството и красотата, защото съвършенството е техен близък роднина. Ние разбираме съвършенството като красота в действие, като форма на приложение и въплъщение на великолепието.  Това отношение към идеала обаче лесно се превръща в нездравословна и парализираща борба за постигане на съвършенство. Как да прокараме границата между ценностите на съвършенството, простия опит да направим всичко възможно и контрапродуктивния перфекционизъм? Какво точно прави перфекционизма толкова опасен? И ако сме от лагера на перфекционистите, как да държим перфекционистът вътре в нас под контрол?

Перфекционизмът обикновено се приема като предразположение на характера

Перфекционистите (признавам, че съм един от тях) се стремят към съвършенство и често поставят прекалено високи изисквания към собствената си работа. Етимологично, перфекционизмът се свързва с концепцията за цялостна завършеност. Ние виждаме перфекционизма като желание винаги да създаваме най-добрата и безупречна версия на всичко. Не звучи много зле, но е важно да се отбележи, че перфекционизмът е спектър, който идва в много форми и видове и не всички от тях са отрицателни.  В скорошно проучване се натъкнах на много полезен факт. В него се посочва разлика между „перфекционизъм“ (желанието да вършат страхотна работа и да я правят на възможно най-високо ниво) и „перфекционистки тревоги“. Това е ключовата разлика. В крайна сметка, червеят в ябълката на перфекционизма всъщност е перфекционистката загриженост. Авторите на изсбледванетоn определят перфекционизма, най-общо, като усещане за негативен резултат от представянето – вътрешни преценки, които се появяват, след като сме направили нещо. Тези оценки са свързани със „страх от допускане на грешки, страх да не бъдеш оценен негативно от другите, усещане за несъответствие между очакванията и резултатите и негативна реакция към несъвършенството“.  Според авторите, перфекционистичните тревоги обикновено се свързват с "отрицателни характеристики, процеси и резултати (напр. невротичност, начин за справяне със стреса и афектираността". Те попадат в категорията на "неадаптивните" стратегии. Обратно, ведрият стремеж към перфекционизъм се свързва предимно с положителни характеристики, включително съвестност, решаване на проблеми и приятни емоции. Стремежът към съвършенство има положителен, „адаптивен“ компонент и насърчава просперитета.  По-просто казано, това, което прави перфекционизма психологически опасен, е, че е придружен от прекалено критична оценка на собственото представяне. Проучванията показват, че перфекционистите са по-малко толерантни към различието в мненията и двусмисрието. Наред с безупречността, ние се стремим и към сигурност. В комбинация с издигнати пред нас нереално високи стандарти, в крайна сметка, това ни прави по-малко продуктивни и ефективни на работа, заради страховете ни.

Ето пет основни причини, поради които перфекционизмът е опасен

1. Перфекционизмът е свързан с негативни излъчвания за себе си и резки оценки за собственото представяне.

Перфекционистът вътре в нас лесно се превръща във вътрешен критик, дори във вътрешен саботьор или мъчител. Ако ни липсва състрадание и здравословно оценяване на уменията, ние постоянно тъпчем постиженията и успехите си в калта, а целият ни вътрешен живот се превръща в сериозен стрес. Сами се превръщаме в най-големия си враг.

2. Перфекционистите не само се стремят към висока производителност, но и реагират нездравословно на грешките.

Ние не виждаме грешките ккто я виждат учителите и несполуката се превръща във възможност за ново обучение. Така ние живеем в постоянен страх от провал и негативната реакция на другите към възможно несъвършенство. С други думи, иронията е, че като се стремим към съвършенство, ние се лишаваме от правилното мислене за растежа си. Укоряваме се ужасно за всякакви предполагаеми провали и се страхуваме от лоша обратна връзка от хората около нас. Тази тенденция е толкова силна, че започваме да избягваме хората.

3. Перфекционистите са склонни да се тревожат и да премислят работата си.

За перфекционистите е много трудно и често дори невъзможно да бъдат откъснати от работните си дела. Безпокойството, свързано с работата, отнема цялото им свободно време. Тази тенденция се отразява негативно на баланса между професионалния и личния живот, здравето и общото благосъстояние.

4. Перфекционизмът често има връзка с работохолизма.

Работохолизмът се определя като прекомерна нужда от работа, която се отразява негативно на физическото здраве, личното щастие и междуличностните отношения. Това е свързано с ниски нива на усещане за психологическо благополучие и високи нива на емоционален стрес. Работохолизмът има сериозно отрицателно въздействие върху здравето и продължителността на живота, тъй като работохолиците си осигуряват малко почивка, упражнения и сън. С други думи, работохолизмът е разрушителен на всички нива – умствено, физическо и социално. Струва си да запомните, че балансът между работата и личния живот е мощен показател за индивидуалното здраве и благополучие. За много от нас тази мисъл внезапно ще се окаже плашеща.

5. Перфекционистите са изложени на много по-висок риск от прегаряне /бърнаут/.

Перфекционизмът ни кара да работим повече или през цялото време, да се самоосъждаме строго и да живеем в страх от негативни оценки или наказание  за възможни грешни решения. Това води до изключително физическо и емоционално изтощение, намалена лична ефективност и загуба на вяра в способността да си вършим работата.  Ако се задълбочим и проучим произхода на перфекционизма, ще открием, че основата му се корени в детството. Повечето перфекционисти са имали родители с изключително високи стандарти. Често им е било казвано, че не са достатъчно добри или към тях е демонстрирана любов само срещу определени постигнати постижения. Ние сме склонни да се вслушваме и обобщаваме  прекалено много критичните гласове от миналото и така те стават опасни за нашето здраве и емоционално благополучие на по-късни години.  Вярвам, че индивидуалният перфекционизъм е резултат от по-широка обществена болест -  влиянието на фетишизма към определени неща  към продуктивността, ефективността и високите постижения около нас. Перфекционизмът е наследството на конкурентното общество.  Чудя се как е възможно да се лиши убеденият перфекционист от силата му, като същевременно се запазят неговите положителни качества и енергия? Възможно ли е да се стремите към високи постижения в теорията и практиката, без да се съдите твърде строго, когато се провалите? Има ли начин да изключим просто "вътрешнооценъчния перфекционизъм"?  Надявам се да прегърнем този парадокс и да станем, перифразирайки Доналд Уиникът, „достатъчно добри“ перфекционисти. Перфекционисти, които искрено се опитват да направят всичко перфектно, но са много по-нежни и снизходителни към несъвършените резултати.

Изтоник: Psychology Today