Има такава любов

"Скръбта е граница за преминаване в любовта. Когато дойде до най-голямата скръб, човек е до границата на онази любов, към която душата се стреми." - Петър Дънов

Разнообразието на живота винаги буди удивление! От неусетния начин, по който денят прелива в ноща или се сменят сезоните, до това как лесно се редуват върху детското личице усмивката и сълзите или искрата в очите на любимия човек със сянката на угриженост. Без съмнение, за да уловиш всички нюанси трябва имаш сетива за тях. Да наблюдаваш, да чувстваш и да се надяваш, че си разчел правилно промените, че реагираш адекватно на тях. Това важи с пълна сила и на работното ни място, където динамиката може да е с бясна скорост или във взаимоотношенията с тези, които обичаме. 

Някои от нас преминават през живота със затворени очи! Лесно е! Движиш се с едри крачки, под тежестта на които често попадат и тези които обичаш. Но винаги имаш оправданието, че не забелязваш подробности. За причинената болка на другите разбираш чак след като си извървял пътя. Да, понякога се придвижваш пипнешком, но само ако си позволиш да допуснеш, че не познаваш средата, в която се движиш. Тези от нас, които са избрали да се движат така, обикновено смятат, че познават пътя, че имат всички отговори и знаят, че пристигането оправдава всяка болка и всяка жертва. Свалат превръзката от очите си само, ако усетят аромата на успеха! Те се изкачват на върха бързо, защото не подбират пътя, стъпват уверено и често без да знаят, че са се подпирали върху силата и болката на дугите около тях. Не ги измъчва съвестта и не изпитват благодарност, защото не знаят на кого,  какво са причинили и за какво да благодарят! Тъжното е само, че накрая не е останал никой, с когото да споделят триумфа си, но и за този вид самота са нужни сетива, а тези победители често са си самодостатъчни.

Но има и друг вид хора, те са като огледало за самите нас, малки мембрани, които вибрират с нашите вълнения, с нашите желания и мечти. Те могат да усетят тъгата и радостта в сърцето ни и без думи, достатъчно е само да погледнат в очите ни. Техният път е дълъг и със сигурност - труден, защото поемайки към своята голяма цел държат нашите ръце в своите, и често ни превеждат по пътеки, които ни спасяват от пропастта! Може дори, подбирайки пътя за нас, да нараняват повече стъпалата си и заедно със своите мечти да полагат усилия да сбъднат и нашите. В очите им няма да видим болката и или умората от дългия път, те не разказват своята история, те питат за нашата и  често правят така, че да я сътворят заедно с нас! Странното е, че понякога точно тях  нараняваме, докато вярваме, че вървим по собствения си път! Навличаме им тежките доспехи на страданието и очакваме да тичат с нас в нашето темпо. Но дори и тогава те ни даряват любов.
Тези хора са чудо, те са незаслужен дар, който някои от нас получават от съдбата с надеждата, че имаме сетивата да го усетим и да бъдем благодарни преди да е станало късно ! Макар че за любов, която се простира отвъд границите на човешкото страдание и живот, кога точно може да стане късно?

Има такава любов! На пръв поглед се разпознава трудно, защото може да е скрита в загрижените очи на майката или в усмивката на някой приятел, или в прегръдката на човека, когото обичаме! И за нея трябват  сетива, широко отворени очи, души и сърца, които поемайки любовта, трябва да са готови да понесат и онази болка, която иначе ни подсказва, че сме живи!
За Коледа ви пожелавам силата и радостта да разпознаете любовта, да я подарите на хората около вас и да я приемете с радост и благодарност! Тя е най- хубавото, с което можем да бъдем благословени.