Пет живи предубеждения за офисната политика

Баща ми, лека му пръст, беше умен и отдаден на делото си инженер и мениджър на проекти, който обаче не стигна толкова далече, колкото му се полагаше. Той си имаше своя теория за причините: „Всичко е политика, всичко е офисна политика“, казваше.

Когато бях в гимназията, го слушах мълчаливо. Тъй като самият аз никога не бях работил в офис, си измислих теория – тази „офисна политика“ трябва да беше изкуството да се погаждаш с околните. Да не позволяваш на егото си да дразни хората. И да не се поставяш в положение, в което конкурентите ти могат да разрушат онова, което си съградил.

Щом ми се отвори възможност да проверя теорията си на практика, започнах да се наслаждавам на офисната политика. В нея се съдържа цялата драматичност на истинска война, но същевременно всички се прибират у дома си невредими около 5 следобед (с изключение на онзи мъченик, който горчиво мърмори колко мързеливи са всички останали).

Без значение дали работите в бизнес, където резултатите са на първо място, или в такъв, където от значение са възприятията, офисната политика е реалност и се отразява на това кой тръгва нагоре и кой изостава след последната рокада на мениджмънта.

През 2014 г. все още битуват пет погрешни убеждения за офисната политика, които могат да забавят или дори да унищожат кариерата на един трудолюбив, умен и честен човек.

1.“Нека лицемерите си гукат на чашка. Аз трябва да си върша работата.“

Да, така е, но е много вероятно да вършите работа, която ще помогне на някой друг да бъде повишен.

Ако редовно пропускате коктейлите и сбирките „за да си свършите работата“, значи се самозалъгвате. Боговете няма да запишат добрите ви дела, защото, честно казано, се забавляват с колегите ви на по чашка.

Направо е трагично – има толкова много надарени хора, вманиачени по идеята да станат №1, които обаче вършат всичко неправилно. Отдават всичките си сили на работата си, но не успяват да култивират правилните взаимоотношения с мрежата от колеги, които могат да изгладят пътя им към върха.

Имаше един успешен помощник-треньор по футбол, когото мнозина смятаха за очевидния наследник на легендарния му шеф. Когато моментът дойде, той бе подминат в полза на човек, който по-добре разбираше значението на това да се явиш на правилните социални събития и да отделиш време да заведеш хората на обяд. Така стават нещата.

Основното тук е, че просто трябва да спрем да обвиняваме останалите за това, че не виждат нашата гениалност. По-добре да започнем да виним себе си, особено докато още можем да променим поведението си.

И не, това не е вселенска несправедливост. Ние, хората, сме социални животни. Произхождаме от видове, които не могат да оценят напълно своя ближен, докато не го видят и подушат отблизо. Хората не стават генерални директори само като работят здраво; налага им се да покажат и доста социални умения.

Така че докато Гугъл усъвършенства роботите-господари, които ще могат да решават съвършено обективно кой е най-квалифициран за една работа, затворете документа и се присъединете към колегите си в бара.

2.“Предпочитам да работя с добрите/компетентните/същите хора в нашата организация.“

Тесните офисни връзки са рисковани. Те бързо се менят, в зависимост от това кой кого е обидил. Вместо това се почувствайте в коалиция с всички от офиса – поне на някакво ниво.

Какво обаче, ако се смесите твърде много с една клика? Ако смятате, че имате верни съюзници, а изведнъж се скарате? Сега те чудесно си спомнят грубоватите ви шеги, навика ви да крадете химикалки и откровеното ви мнение за Кристина от счетоводството.

Нужна е дисциплина, за да бъдете в прилични отношения с всички и да не се свързвате твърде тясно с някоя клика по начин, който маргинализира останалите, които може да се окажат важни за растежа ви.

3.“Не клюкарствам.“

Да, бе! Всички клюкарстват. И това не е винаги лошо. Проучване на Станфордския университет от 2014 година откри, че офисните клюки са начинът, по който служителите се научават да откриват и превъзпитават онези, които тормозят останалите, да избягват да бъдат използвани от други и да поощряват сътрудничеството.

А проучване от 2012 г., проведено от архиконкурента на Станфорд – UC Berkeley (за които станфордианците честичко клюкарстват), откри, че клюките уталожват стреса и помагат да откриваме опасностите.

Не прекалявайте с клюките. Но и не очаквайте да ви дадат награда за това, че сте надменен светец, който никога не говори за хората и за динамиката на работното си място.

4.“Приемам лично нещата, които те направиха.“

Всеки е такъв, какъвто бог го е направил... а често и доста по-лош. Това забележително наблюдение е на Санчо Панса от „Дон Кихот“. Хората правят каквото могат с помощта на странната си смесица от доброта и егоизъм, и несигурност, и емпатия.

Не си мислете, че сте наясно с мотивите на другите за дадена постъпка, която не ви е харесала. Не анализирайте твърде много поведението им. На свой ред те ще ви оценят по-високо за това, че сте оставили душевните си драми у дома.

5.“Просто бях твърде зает/а, за да ти отговоря.“

На никой не му пука дали сте били толкова безумно заети, че не сте могли да изпратите кратко потвърждение на това, че сте прочели молбата им. Може би гледате на това като на пример за личния си героизъм, но в очите на другите то е признак, че не могат да разчитат на вас.

Тук е обаче и последната ирония – офисната политика е такова животно, че ако сте си дали труда да градите здрави взаимоотношения на коктейлите и партитата, може и да оцелеете от тази катастрофа. Наздраве.

Роб Асгар, Real Business