Пол Кругман за неравенството

Увеличаването на неравенството съвсем не е нещо ново. Още през 1987 г. беше излъчен в САЩ филмът на Оливър Стоун „Уолстрийт“, който представя портрет на растяща плутокрация, настояваща, че алчността е нещо хубаво. Американските политици обаче, смутени от възгласите на „класата на заможните“, заобиколиха опитите да се превърне в проблем въпросът за нарастващата пропаст между бедни и богати.

Това пише в авторски материал за вестник „Ню Йорк Таймс“ световноизвестният лектор и носител на Нобелова награда за икономика Пол Кругман. Ето какво още посочва той в коментара си по темата.

Нещата днес изглежда се променят. (...) Общественият дебат в Америка се измести достатъчно, за да възникне пречка пред учените глави, които твърдят, че неравенството всъщност не било голям проблем.

Те грешат.

Най-смисленият аргумент досега неравенството в обществото да бъде назад дневния ред на американското общество беше икономическата депресия. Питаше се не е ли по-важно да се възстанови икономическия растеж, вместо да се тревожим как ползите от него ще бъдат разпределени?

Ами, не е. Ако погледнем върху директното въздействие, което неравенството има върху средната класа в Америка, ще видим, че то вероятно играе важна роля в създаването на икономически хаос и е изиграло такава в провала на нацията да разчисти кашата, която забърка.

Средно, американците са много по-бедни днес, отколкото бяха преди кризата. За 90% от семействата на дъното на икономиката нарастването на бедността означава намаляващо участие в нея. Изумително е, че неравенството по доходи между хората в САЩ нараства толкова бързо. За последните шест години то беше голямо бреме за обикновения американски гражданин в условията на слабо икономическо представяне, имайки предвид, че тези години включиха най-лошия икономически блокаж на Америка след 1930 г.

В дългосрочна перспектива увеличаването му ще стане най-важният фактор за свиването на доходите на средната класа.

Ако опитаме да разберем Голямата (велика) рецесия (The Great Recession) и не толкова голямото (велико) възстановяване, което я последва, ще видим, че неравенството е надвиснало над американците като голям проблем, благодарение на негативните процеси на икономиката и политическите решения в страната. 

В момента масово се приема, че дълговете на американските домакинства са причината да се роди световната икономическа криза. Нарастването на тези дългове съвпадна с увеличаването на неравенството по доходи в Щатите, но двете вероятно не са свързани. След като кризата ни удари, продължи пренасочването на доходите от средната класа към малък елит. Този процес беше задвижен от потребителското търсене. Така че неравенството е свързано както с икономическата криза, така и със слабостта на възстановяването, която последва.

Според мен наистина решаваща роля за неравенството в икономическото бедствие имаше политиката. В годините преди кризата имаше забележителен партиен консенсус във Вашингтон в полза на финансовата дерегулация – единодушие, оправдано нито от теорията, нито от историята. Когато кризата дойде имаше напор да се спасяват банките. Но щом това беше сторено, нов консенсус се появи – такъв, който се отдръпва от идеята за създаването на работни места и се фокусира върху тревогите от заплахата за бюджетен дефицит.

Какво общо имаха политиците преди и след кризата, постигнали консенсус? Те бяха икономически деструктивни. Дерегулацията направи кризата възможна и преждевременния обрат към финансова дисциплина не стори нищо повече от това да спъне възстановяването. Но консенсусът отговаряше на интересите и предразсъдъците на икономическия елит, чието влияние се увеличи наред с богатството му.

Това е особено ясно, ако опитаме да разберем защо Вашингтон в разгара на продължаваща криза с работните места се вманиачи в предполагаема нужда от съкращения в социалната сигурност и здравеопазването. Тази мания така и нямаше икономически смисъл: в икономика в депресия с рекордно ниски лихвени нива правителството трябва да харчи повече, не по-малко. Освен това времената на масова безработица не са момент да се фокусираме върху потенциални финансови проблеми десетилетия напред в бъдещето. Нито атаката с тези програми отразява публичното търсене.

Желанието да се деполитизира икономиката, да се направи тя по-технократична и непартийна е невъзможна мечта. Дори проблемите, които изглеждат чисто технократични, в крайна сметка се определят от класите и неравенството.

Така че президентът (Барак Обама – б.р.) е бил прав. Неравенството наистина е предизвикателство, което определя времето ни. Какво ще предприемем?