Простите неща, които променят живота

Винаги съм си мислила, че една закуска в Тифани би ме накарала да се почувствам сякаш животът ми е осмислен. И винаги съм била леко скептична спрямо идеята, че два градински домата, откъснати директно от градината, с парче сирене или мляко, току-що издоено от кравата, ще ме накара да се почувствам по същия осмислен начин. Знам, че в тези еко-времена, в които има култ към завръщане към простотата на природосъобразния живот, подобно изказване може да прозвучи дори нагло. Но от друга страна, животът ме е научил, че лицемерието е точно толкова неприродосъобразно, особено ако в човешката ни природа въображението е играло по-голяма роля за формиране на характера,  мечтите и пътя, който сме избрали.

Като типично градско чедо, израсло повече сред книгите, отколкото сред доматите, не съм трупала своето познание за света и природата на нещата от самата природа. И съвсем логично, представите ми за простотата, имат по-здрава връзка с небето, отколкото със земята. Освен това съм абсолютно убедена, че въображениeто е нашето, да речем, седмо сетиво. А простотата, която влияе на нашите избори винаги се е криела именно в сетивата. Очите ни отхвърлят грозната гледка, дразнещият шум ни кара да си запушим ушите, специфичният човешки аромат на любимия ни привлича повече от всички разумни или неразумни доводи.

Силата на феромоните е способна дори да надвие обидата на сърцето. Вкусът ни подсказва от какво има нужда организмът, интуицията ни отвежда в правилното време на правилното място или ни предпазва от нещо лошо, ако се налага, а въображението е нашият верен навигатор за удоволствията на душата. Така че, въобще не споменах закуската в Тифани като символ на благоденствие, снобария или нещо в този дух.  Бих се почувствала осмислена единствено заради приятните ми спомени от времето, прекарано с Холи Голайтли в младостта ми. Спокойно мога да твърдя, че героинята на Труман Капоти е оказала много по-голямо влияние на житейските ми избори от онзи период, отколкото всяко едно общуване с близка приятелка. Дори си спомням, че точно като нея си сложих червило преди да отворя писмото от моя тогавашен любим, по време на първата емигрантска вълна, когато още си пишехме писма. Идеята да се разкрасиш и да си осигуриш време и спокойствие, за да прочетеш дълго чаканите редове е несравнимо преживяване. Дори няма значение, че точно на това писмо, много плаках. Сега нямам никаква емоция към този плач, но винаги ще помня великолепието, с което превърнах отварянето на плика в тържествен ритуал.

Аржентинският писател Хулио Кортасар има един разказ „Относно начинът да се пътува от Атина до нос Сунион”. В него става дума за един човек, прочел забавен пътепис за въпросното пътуване. В разказа имало пъстрота, цветни хора, спонтанни мъдреци, срещнати по пътя, колоритни селяни и рибари, цял апотеоз на живота. И човекът си наумил да копира пътешествието едно към едно. По време на неговото пътуване обаче, времето било лошо, нямало никакви пътници, кейовете и пазарите били празни, дъждът не спирал, хората се сгушвали в балтоните си и никак не били усмихнати и ведри. И какво било учудването му, когато след завръщането си, човекът не помнел сивотата и дъжда. Спомнял си единствено колоритните хора, шумните пазари, веселите рибари, апотеоза на живота.

Наистина ми трябва усилие, за да си спомня, че ядох едни от най-безвкусните палачинки в някакво Монмартърско кафене. Но винаги ще помня как жадно търсех да усетя духа на Хенри Милър из тези малки криволичещи улички и как се разтопих от умиление от плод-зеленчука на Амели Пулен. Помня и как предпочитах да се разхождам сама из Париж и да си говоря наум с Волтер и Никола де Шамфор. Някъде из тези улици и кафенета, ми хрумнаха толкова творчески идеи, че трябва да си поръчам от дядо Господ дълголетие, за да се справя и наполовина. И колкото и невероятно да звучи, ето тези прости неща, случили се единствено в моето въображение, но далеч по-реални от всяко похарчено евро за кафе и кроасан, станаха причина за най-силния ми творчески период.

Колкото и пъти да съм нарамвала бумагите, твърдо решена, че ще пиша на някое красиво място сред природата, опитите ми са претърпявали фиаско. Пустота, никаква мисъл в главата, а ако има градински домати, винаги е добре дошло. И домашна ракийка не отказвам... то с доматките не иде да отвориш някой Solitaire. Но колкото пъти седна в някое любимо кафе или бистро, просто не ме свърта, ако не извадя листа, бележника, компютъра. А това съответно не върви с ракийка и доматки. Но виж, чаша кадифен каберне – совиньон е добре. И така... когато ентропията е в равновесие, и душата е цяла. Това са простите неща, описани съвсем простичко и в общата физика, впрочем. В крайна сметка, човекът, произнесъл култовата фраза „Опростявай, опрострявай” е създал теорията на относителността. Е, вярно е, че за да я създаде, е опростил собственото си богато въображение до разбираеми формули, но в крайна сметка зад всяко земно творение стои Божието въображение, така че и ние, като негови творения, не разполагаме с кой знае колко по-различни начини да стигаме до съвършенството на простотата.

В този ред на мисли, простотата, не е толкоз просто нещо и не бива да се бърка със задоволяване на простите инстинкти, било на оцеляването, било на онези известни като модела „бягство и борба”. Те са първични, и не осмислят живота, По-скоро го превръщат в орисия. Простотата, която може да ни отведе в неочаквани посоки и красиви светове е като дзен мисълта – зад кратките думи се крие айсберг от познание, месеци и години наблюдение. Зад виртуозната симфонии, съвършените щрихи на художника, изящните движения на балерината се крие много пот на челото, практика и работа, работа, работа... Когато дъха ни спира от човешко или природно творение, то е извайвано или осмисляно дълго, много дълго, понякога с векове.

И все пак, има short-cut към простотата, която осмисля животът. Най-чудесното нещо, което всички притежаваме даром – дъхът. С него влизаме в живота, с него излизаме от тялото. Поемането на дъх винаги помага,когато се почувстваме несигурни, притеснени, нервни или разядосани. Когато вдишваме с пълни дробове, дъхът изправя тялото, чрез дъха може да влезем в медитация и да изплакнем мислите си от тревогите. Защото дъхът е любовта, с която сме сътворени, а любовта осмисля всичко.

Иначе, без съмнение, обичам градински домати, но ще ме извините, доставят ми удоволствие с моцарела и босилек. Съвсем простичко.

Михаела Петрова, за списание „Мениджър”

* Ентропия - онази част от вътрешната енергия на едно тяло, която не може да се извлече и да се използва.