Трудно е да ги представя тук и, признавам си, единственият критерий ще бъде личната симпатия. Затова не търсете системност или изчерпателност. Твърде много са и има и по-заслужили от тези, които избирам, но независимо от приноса им (по-малък или по-голям), от личните им съдби – любопитни, вълнуващи и достойни за епична кинолента, те остават „Непознатите“, „В сенките“, „Забравените“. Това са все част от имена на проекти от последните години, които се опитват да осветлят делата им, но въпреки тях иноваторките, първите, бунтарките и просветителките продължават да бъдат елегантно маргинализирани и удобно премълчавани. А ние продължаваме да питаме – има ли ги? И трябва да признаем, че гневът ни срещу отсъствието им в учебниците и от публичното пространство не е „излишен“ феминизъм, а само тъжна констатация за начина, по който продължаваме да гледаме и градим себе си, историята, обществото и нашата идентичност.

Теодора Райкова-Ковачева – сексизъм в науката и принос за петролния пазар

Годината е 1918-а, а тя пробива „с връзки“ истинска стена и на 25 години става първата жена асистент и преподавател във висше училище у нас. Назначена е в катедрата по „Органична химия“ от своя баща химика проф. Пенчо Райков, по това време декан на Физико-математическия факултет в СУ „Св. Кл. Охридски“, който използва хаоса през последната година на Първата световна война. За контекст ще споменем само, че дори след това, през 1925 г., Академичният съвет решава да се назначават жени на вакантни длъжности, само ако за тях няма кандидат от мъжки пол. Теодора завършва като първенец Втора софийска девическа гимназия, след това специалност „Химия“, специализира в Германия и Австрия. През 1926 г. издава неоценим помощник за студентите – първото кратко ръководство по „Препаративна органична химия“. През 1928 г. открива специфична цветна реакция за разпознаване на американския от руския и румънския петрол. Методът ѝ за разпознаване на произхода на петрола се оказва от огромно значение за пласирането на различни му видове на международния пазар. Тя описва и оригинален метод за откриване на стронций чрез гипсов разтвор. Друга нейна разработка за унищожаване на какавиди е призната за рационализация. Изследванията ѝ в областта на стереохимията интригуват международната научна общност, но това не помага на кариерата ѝ. През 1932 г. е уволнена заедно с други асистентки от Софийския университет. Теодора създава собствена лаборатория за парфюмерия и козметика, която е национализирана след преврата от 1944 г., а опитите ѝ да се върне в науката посечени. Райкова е учредителка и активна участничка в работата на Българското химическо дружество и дългогодишна редакторка на издаваното от него списание „Химия и индустрия“. С многобройните си изследвания остава в историята като първата жена научен работник в България.   

Христина Хранова – самоотверженост в амплоа от различни епохи

Тя е революционер, първата дипломирана акушерка и воден спасител у нас. И нейният живот „плаче“ за кинолента, но, уви, София не е Холивуд. Родена е вероятно в с. Клисура около 1851–1852 г. в семейство с 18 деца. Христина участва в комитетите на Васил Левски (преоблечена като мъж пренася пощата на организацията), участва в Априлското въстание (и се спасява по чудо от Баташкото клане), в Руско-турската война (6-ма от братята ѝ загиват в Опълчението, а тя се грижи за болните и ранените по молба на руските лекари), след това участва в Сръбско-българската война (в която загиват още 4-ма нейни братя) и в Балканските войни (когато е вече 60-годишна). На практика поставя феноменален рекорд с активно участие във всички въстания и войни за освобождението и обединението на България.

След Освобождението завършва с отличие Повивалния институт при Имперския университет „Св. Владимир“ в Киев. Завръща се в България и работи като първата дипломирана акушерка у нас, като налага професионални стандарти и развива просветна дейност. С нейна помощ се раждат повече от 3460 деца.

В началото на ХХ век варненският плаж става моден за летовници, но спасителна служба още няма. Инцидентите зачестяват и мнозина губят живота си. Тогава Христина решава отново да „застане на пост“ и само за няколко години спасява над 50 човека, така доброволно и без заплащане се превръща и в първата жена воден спасител у нас, а легендата разказва, че като плувкиня засрамва доста мъже. Въпреки че е обсипана с ордени и медали, завършва живота си в мизерия с пенсия от 60 лева, отпусната след много прошения и молби. – ако се наложи може да падне

Димитрана Иванова – борба за равнопоставеност и права

Търновската конституция е демократична, но не дотам, че жени да припарват до урните (и това не е единственото ограничение). Когато три русенки се опитват да гласуват през 1884 г., ги гонят с тояги и викове да си гледат манджите и децата. Българките получават право на глас едва 60 години след Освобождението, и то частично. От 1938-а гласуват само омъжените, без, разбра се, да могат да се кандидатират и да бъдат избирани. Димитрана не може да се примири с това и заедно с цяла група суфражетки, или „равноправки“, както подигравателно ги наричат, се посвещават на модернизирането на страната. Тя е учител, журналист, юрист и една от най-значимите фигури на еманципацията в България. Родена е през 1881 г. в Русе, завършва Девическата гимназия (до 6. клас, а момчетата учат до 7., после и до 8. клас). На 16 години заминава да учи философия и педагогика в Цюрих (Софийският университет не приема жени). Завръща се заради семейни проблеми преди последните изпити, започва работа като учителка и започва да пише за женски и училищни списания. Става председател на русенското дружество „Добродетел“, участва като сестра в Балканските войни, а след края им се опитва за запише право, но получава отказ. Основанието е, че не е завършила средно образование. Нали помните казуса с шестокласния курс в Девическите гимназии? Това е моментът, в който тя осъзнава, че през целия си живот ще „трябва да се бори срещу несправедливостите спрямо жените и срещу формализма“. Започва със себе си. Завежда дело срещу Софийския университет, учи още 2 години, полага изпити и се записва в Юридическия факултет. След това става досада и страшилище за мъжете в парламента. Когато отивала там, бързо се разнасяло: „Бягайте, защото Димитрана идва“. Мнозина уж образовани съпрузи от елита не давали на съпругите си да четат „Женски глас“, защото „Димитрана много знае“ и им „мъти“ главите. Под нейно лидерство Българският женски съюз израства като една от най-активните граждански организации в периода между двете войни. От септември 1920 г. до септември 1944 г. Димитрана е главна редакторка на „Женски глас“, тя създава и списание „Жената“ (1928 г.), специализирано в изследване на правните казуси около статуса на жената. Води кампании за равенство на половете в образованието, работи активно в посока социална защита на майчинството и детството. Участва в изготвянето на законопроект за имуществените взаимоотношения между съпрузите; инициатор е за изменение и допълнение на Закона за общественото осигуряване. Става член на Дружеството за борба с детската престъпност, а през 1925 г. е сред основателите на Дружеството за защита на децата и членка на борда му до 1935 г. Настоява за правото на юристките да упражняват професиите си като адвокатки и съдийки; застъпва се за това жените да могат да заемат работни места в държавни и обществени институции и да участват в управлението. Участва в международна конференция по въпросите на жените. Тя е единствената българка – член на комисии към ОН (Общество на народите, днес ООН).

След преврата на 9 септември 1944 г. тя е арестувана по подозрение в прогермански и профашистки симпатии. След 4 месеца в затвора е освободена под условие, че ще напусне София. Установява се в родния си Русе, после успява да се върне в столицата, дори да получи за кратко адвокатски права. През 1948 г. специална комисия я заличава от адвокатските списъци. Димитрана Иванова работи върху монографията „Правната защита на женския труд“, но е лишена от възможността да издава книги и да публикува статии. Правата ѝ са възстановени малко преди смъртта ѝ през 1960 г.

Царица Елеонора Българска – модерният монарх

Принцеса Елеонора Каролина Гаспарина Луиза, принцеса Ройс цу Кьостриц е дъщеря на принц Хайнрих Ройс и принцеса Луиза Грайс. Става втора съпруга на Фердинанд, който търси формален династичен брак и нова майка за четирите си деца след смъртта на княгиня Мария Луиза. Казват, че ако Мария Луиза е царицата майка, то Елеонора е „царица на отечеството“. Спечелила уважението на цяла Европа и САЩ, международната пресата я нарича „Коронованият ангел на България“. През 1908 г. тя става княгиня, а след независимостта и първата царица на Третото българско царство. Личният ѝ девиз е „Вярност и постоянство“ и те изпълват цялото ѝ същество.

Първото, което прави новата царица, идвайки в София, е да върне на българския народ сумата от 200 000 лева, предоставени ѝ от Министерския съвет като сватбен подарък. С тях тя изгражда санаториума за гръдноболни деца край Варна.

Още на младини тя е работила като милосърдна сестра от Германския червения кръст на фронтовата линия в различи военни конфликти. И когато идва в драматичен за България период, разгръща огромна по мащаби дейност. Координира дейността на милосърдни сестри, болнични заведения на фронта и в тила. Основава и ръководи ключови дружества, благотворителни съюзи и организации. Покровителка е на Българския червен кръст. С финансиране от основания от нея фонд „Царица Елеонора“ открива болници, сестрински училища, сиропиталища и ясли, безплатни ученически и детски трапезарии, Интернат за слепи и глухонеми деца, подпомага войнишките семейства. Преживява тежко и подпомага  възстановяването след опустошителното земетресение от 1913-та на Велико Търново и Горна Оряховица.

Когато избухва Балканската война, царицата не напуска лазаретите до самата фронтова линия. Войниците я наричат „майко“. В битката при Чаталджа тя за първи път използва правото си на коронована царица да отмени друга височайша заповед за отстъпление. Заповядва преграден огън, докато не бъдат спасени 170 ранени, вместо животът им да бъде оставен на произвола на съдбата. Под натиска на фронтоваците получава Военния кръст ,,За храброст“, IV степен, без мечове. На 9 август 1912 г. цар Фердинанд І я назначава за шеф на 24-ти пехотен черноморски полк. При започване на Първата балканска война (1912–1913) е зачислена в действащата армия с чин полковник. Елеонора привлича вниманието на президента Франклин Рузвелт, който се застъпва за България (New York American, 21 януари 1914 г.). Тя е първата коронована особа от Европа, която през 1915 г. е поканена от прези­дента Удроу Уилсън да посети САЩ. Царицата е тежко болна, но пише на сестра си: „Не ме е страх. Нося си пълна торбичка с обезболяващи хапчета… Длъжна съм да направя това за моята България. Америка е новата световна сила. И тя проявява интерес към нас. Точно сега, когато европейските сили ни смятат за агресор… когато сме разгромени и объркани. Повярвай ми, човек трябва да живее заради онова, което може да вземе със себе си на оня свят…“. Елеонора пише още „Нашият народ е благороден, състрадателен и предприемчив и негово е бъдещето.“

Царицата умира, без да успее със заветното пътуване. Според последната ѝ воля всички нейни средства са завещани на сиропиталища и благотворителни дружества. Погребана е в подворието на любимата ѝ Боянската църква, а според поета Кирил Христов не е имало столичанка, която да не бъде за последно с царицата си там.

Всъщност разказахме ли, че Елеонора Българска спасява Боянската църква и предренесансовите стенописи от времето на Асеневци?! Когато боянчани искат по-голяма църква на мястото на старата и са готови да я разрушат, царицата откупва нов парцел за градеж и започва реставрация в уникалния средновековен храм с лични средства (продава дори ценно наследствено бижу, принадлежало на Жюли Полиняк от двора на Мария Антоанета).

„Да си царица е служба като всяка друга: чиновник във външното министерство, началник на пожарната команда или възпитател на деца с увредено зрение. Пък и царицата е такава само в двореца.“

Елисавета Карамихайлова – нововъведения в Алма Матер

Родена е във Виена, баща ѝ е хирургът д-р Иван Карамихайлов, а майка ѝ е англичанката Мери Слейд. Завършва Първа софийска девическа гимназия, а след това физика и математика във Виена, където защитава докторат и специализира със стипендия, спечелена след конкурс от Кавендишовата лаборатория в Кеймбридж, чийто директор е лорд Ръдърфорд. Работи с едни от най-добрите физици в Европа цели 11 години, но прави опити да се завърне в България. Най-сетне през 1939 г. е назначена като преподавател по „Опитна атомистика с радиоактивност“. Така става първата жена хабилитирано лице в Софийския университет, първият професор по радиоактивност и ядрена спектроскопия и първата жена професор по физика в България. Тя е основателка на катедрата по атомна физика в СУ и на Лабораторията по радиоактивност във Физическия институт на БАН. Тя е и една от 23-те жени учени в света, изследващи радиоактивността в началото на ХХ век. Трудовете ѝ са многократно цитирани. През 1931 г. заедно с Мариета Блау публикуват статия, в която съобщават, че полоният освен алфа-лъчи дава слабо по интензитет, но силно проникващо гама-лъчение. По-късно Джеймс Чадуик ще открие, че този тайнствен поток от електронеутрални частици са неутрони и ще получи Нобелова награда (1935 г.).

Освен научен опит в Софийския университет тя носи и много европейски дух. Въвежда практиката в Алма Матер, подобно на университетите в Кеймбридж и Виена, да се четат освен основни и специални курсове, свързани с новостите в областта. Изследва космическите лъчи, естествената и изкуствената радиоактивност на природни обекти и заедно със студентите разработва нови светлочувствителни методики от голямо практическо значение, включително и за днешните екологични практики. С грижа за здравето на студентите тя забранява достъпа им до хранилището с радиоактивни елементи. Кани ги често у дома си заедно с по-младите преподаватели, отново по западен маниер, за да им разказва, да обменят идеи и изградят свое общество. След 9.09.1944 г. е обявена за „неблагонадеждна“, забранено ѝ е да участва в международни научни конференции, а кореспонденцията ѝ със западния свят е спряна.

Елисавета Карамихайлова завещава цялото си имущество, включително и бащината си къща, на БАН.