Конфликтът в Украйна: Тест за бъдещето на региона, Европа и света

Всеобщият оптимизъм, дошъл след края на Студената война, бързо бе заменен от отрезвяващите реалности. Между кървавото разпадане на вече бившата Югославия и ужасите на терористичните атаки от септември 2001 г., светът осъзна, че разпадането на старото междублоково противопоставяне просто е отстъпило място на ново поколение заплахи, докато старите също не бързат да си отидат. В този смисъл, сегашният конфликт в Украйна се явява като своеобразно продължение на имперските амбиции на Русия, споделяни от Москва както по времето на Съветския съюз, така и на царска Русия, но с нови средства и още по-широк кръг заинтересовани играчи.

Агресивната автократична политика на Владимир Путин неизбежно водеше към този момент. Широко застъпваната в Русия теза за постоянно настъпващият Запад и обръчът на НАТО, който се затяга около европейските граници на страната, сякаш не оставяха много съмнение за действията, които Москва ще предприеме в даден момент. Русия винаги е настоявала за буферна зона още от десетилетие на Студената война, която тогава се изпълняваше от сателитните народни демокрации в източна Европа. Днес почти всички от тях са част от Евроатлантическата общност и Путин вижда режима си притиснат в ъгъла повече от всякога. Анексирането на Крим през 2014 г. беше само крачка в последващото изпълнение на един добре замислен стратегически план на Кремъл за възстановяване на имперските му амбиции. Честите вътрешни кризи в Европейския съюз и междупартийните противоборства в съединените щати на фона на опустошителната пандемия от коронавирус сякаш изглеждаха перфектната буря, в разгара на която Русия да продължи с този план.

Руската инвазия в Украйна обаче многократно надхвърля географските ограничения на конфликта и по всяка вероятност ще се превърне в преломен момент и тест за всички преки и непреки участници. 

За Москва залогът е очевиден и изключително висок. Предприемането на открити въоръжени действия в нарушение на международното право и при силна критика от страна на международната общност и в самото руско общество, както и под заплахата за икономически санкции от безпрецедентен мащаб, може да бъде оправдано само с категоричното постигане на дълготрайните геополитически цели на Москва. Протакането на военните действия и евентуалният дългосрочен неуспех на Москва ще разклати значително позициите на Путин и ще даде допълнителни муниции на неговите критици у дома и в чужбина. В сходна позиция е и президентът на Беларус Александър Лукашенко, чиято власт бе сериозно разклатена миналата година. До момента той успява да играе успешно играта на баланс със своя могъщ съсед, възползвайки се доста от руската помощ, но без да позволява на Москва да разположи свои военни бази в Беларус. Ако засега непотвърдените съобщения за беларуски войници, навлезли в Украйна, се оправдаят, това може да бъде повратен момент и за бъдещето на Лукашенко.

На свой ред, въпреки че в тези дни Украйна се бори преди всичко за своето оцеляване, тя със сигурност ще излезе от конфликта в качествено различно положение. Дори преди мащабните протести, започнали на 21 ноември 2013 г., когато тогавашният президент Виктор Янукович отказа да подпише споразумението за асоцииране с Европейския съюз, за да засили отношенията между Украйна и Евразийския съюз, където Русия е основен играч, страната беше дълбоко разделена. Традиционно източната част на Украйна изпитва проруски пристрастия и влияние, както и доминиращата роля на руския език на фона на най-слабата религиозност, отчитана в страната (едва 57% в региона на Донбас). На свой ред, западна Украйна е ориентирана към политическите, обществените и религиозните ценности на Европа при силната доминация на украинския език. Неслучайно една от тиражираните руски цели е именно разделянето на страната на федеративен принцип с изричното условие нито една от двете да не стане държава-членка на НАТО или Европейския съюз. Подобен сценарий неминуемо навява паралели със следвоенното разделение на Германия. Въпреки, че исканията на Киев за незабавно членство в ЕС и Северноатлантическия пакт на този етап изглеждат прибързани и малко несериозни е сигурно, че следвоенна Украйна ще трябва веднъж завинаги да реши въпроса със своята трайна външнополитическа ориентация - стига да бъде в състояние изобщо да го направи сама.

Докато се опитва да реагира на случващото се в Украйна, Европейският съюз продължава да води своята най-важна битка: със самия себе си. Кризисни моменти като този показват, че истинските победи и провали на идеята зад европейската интеграция се случват най-често в областта на стремежа към обща външна политика. Както беше преди почти две десетилетия по време на войната на водената от Съединените щати коалиция в Ирак, сега Европа отново е изправена пред разностранни национални интереси, които ѝ пречат да намери ясна обща позиция по въпроса. Най-големите колебания идват от Германия, която е и пряко свързана с енергийния проект Северен поток 2, една от основните цели на които е да осигури пряк път на така важните ресурси до сърцето на Европа. Наред с Берлин, държави като Австрия, Унгария и Кипър също не бързат с крайни мерки позиции, за да не предизвикате излишно гнева на Москва. Действително, когато около 40% от енергийните доставки за Европейския съюз и идват от Русия и при недостатъчната диверсификация на този процес, европейските държави трябва внимателно да обмислят всеки свой ход и да вървят по тънката линия между ясната осъдителна позиция и съответните мерки от една страна и дългосрочното стратегическо партньорство с Русия в областта на енергийните доставки.

Не по-малко ясно е очертано разединението между отделните сили и отвъд Океана, където дълбоките сътрсения в американския обществен и политически живот продължават вече поредна година. Често възприеманият като неубедителен президент Джо Байдън сега е изправен пред най-решителния външнополитически тест за своята администрация и неговите критици от Републиканската партия не пропускат случая, за да изтъкнат слабото му лидерство и ненужно меката политика към традиционен американски съперник на най-високо ниво. В дебатите там тези дни често припомнят агресивната реторика на неговия предшественик Доналд Тръмп, чието колоритно поведение в отношенията с останалите световни лидери често предизвикваше както възхищение, така и критика. Да бъдеш в опозиция е лесно, защото тежестта от взимането на конкретни действия пада другаде и републиканците със сигурност ще извлекат максимума като политически дивиденти от продължаващия конфликт. Ето защо с огромен интерес се очаква годишното обръщение на Байдън за състоянието на Съюза, което коментаторите определят като най-важната реч в неговата политическа кариера на фона на социално напрежение и растяща инфлация у дома и на конфликта в Украйна зад граница.

Сякаш малко встрани от тези бурни обсъждания един човек тихичко и много внимателно следи случващото се. Като президент на най-многолюдната страна в света и генерален секретар на Китайската комунистическа партия, Си Дзинпин има своята дългосрочна визия за мястото на Китай в света и тя неминуемо минава през съседен Тайван: ябълката на раздора от десетилетия. Като два могъщи титана, Съединените щати и Китай почти непрекъснато се гледат изпод вежди, но последното обтягане на напрежението, свързано с Тайван, отново ни кара да се замислим къде е границата на агресивната дипломация и дали не е лесно в един момент тя да бъде премината, особено след като Русия вече даде този прецедент. Войната за Тайван вероятно ще бъде по-скоро дълга, отколкото кратка, регионална, отколкото местна, и много по-лесно е да започне, отколкото да приключи. Тя ще се разшири и ескалира, тъй като и двете страни търсят пътища към победа в конфликт, който никоя от страните не може да си позволи да загуби. Това също би представлявало сериозни дилеми за миротворчеството и висок риск от преминаване към военноядрено мислене. Изглежда, че специалистите по планиране на отбраната в Пентагона вярват, че могат да спечелят кратък конфликт в Тайванския проток, само като притъпят силата на китайското нахлуване. Китайските лидери от своя страна изглежда предвиждат бързи, парализиращи удари, които сломяват съпротивата на Тайван и поставят Съединените щати пред свършен факт. И двете страни биха предпочели една ограничена малка война в западната част на Тихия океан, но това не е войната, която биха получили - отново по примера на руската инвазия в Украйна, която доказа, че военното превъзходство и светкавичните действия също невинаги могат да гарантират ранна и категорична победа.

При толкова много въвлечени и внимателно наблюдаващи конфликта страни е ясно, че неговият изход ще има трайни последици не само за политическата действителност и ориентация на Украйна, но и за трансатлантическата връзка, както и за баланса на силите в глобален мащаб. Всичко това прави настоящата ситуация изключително интересна от гледна точка на науката за международните отношения, но това ще бъда тема, която ще занимава историци, международници и политолози след години. Задачата и тежестта да напишат тази история обаче се пада на съвременниците на този преломен момент.

Автор: Иво Цеков, главен асистент  в Катедра “Международно право и международни отношения” на Софийския университет.