Интервенцията на Тръмп във Венецуела забуксува. Каракас знае, че той блъфира

През януари правителството на президента Доналд Тръмп предприе агресивна кампания за убеждаване на венецуелската армия, че ако не свали президента Николас Мадуро, ще бъде унищожена от санкциите, а може би и от военно нахлуване на САЩ. Тази риторика успя да разтревожи американската левица, която шумно заклейми задаващия се преврат, разтревожи и Русия, която изпрати два самолета с военни съветници и оборудване, за да укрепи отбраната на режима.

Към днешна дата обаче тази кампания на практика няма никакъв ефект върху мишената си. Нямаше някакви значими дезертирания на венецуелски генерали, нито признаци за каквито и да било действия срещу Мадуро, който си остана окопал се в президентския дворец въпреки опозиционните демонстрации. Забуксува и кампанията за замяна на Мадуро с председателя на Националното събрание Хуан Гуайдо, която беше най-голямата външнополитическа инициатива на правителството на Тръмп след опита за разоръжаване на Северна Корея.

Проблемът тук не са руснаците и тяхната интервенция, целяща до голяма степен само показен ефект. По-важни са корупцията сред висшето военно ръководство и зловредното влияние на хилядите кубински съветници, наместени в командната верига на венецуелските въоръжени сили.

Най-очевидният фактор обаче може би е това, че за разлика от Бърни Сандърс и другите самопровъзгласили се борци срещу американския империализъм, венецуелците знаят, че Тръмп блъфира. Няма надеждна военна опция за САЩ във Венецуела, няма и особена вероятност Тръмп действително да се опита да прибегне до този вариант.

Резултатът е, че правителството във Вашингтон не разполага със сигурно средство да предизвика смяната на режима, за която е заложило значителен политически капитал и престиж. То трябва да се надява санкциите, дипломатическият натиск и преди всичко ужасяващата и постепенно влошаваща се хуманитарна криза за 30-те милиона и нещо оставащи хора във Венецуела в крайна сметка така или иначе да предизвикат тази промяна.

Венецуелците, които подкрепят опозицията, са все по-скептични. "Мислят си, че ако пишат достатъчно остро в Туитър, правителството ще се уплаши и ще избяга", каза един от тях. "Това няма да се случи", добави той.

През последните няколко години Мадуро, необразован и непритежаващ харизма, но въпреки това упорит управник, си създаде стратегия за оцеляване, която отчасти представлява вкарване на противника в клинч, отчасти наподобява стратегията на Северна Корея. Той отговаря на народните демонстрации и стачки, като изпраща банди паравоенни главорези и други специални сили, които бият или стрелят по протестиращите в бедните квартали. Арестува и изтезава всеки военен офицер, заподозрян в нелоялност.

Той най-вече стои и гледа, докато венецуелците понасят животозастрашаващ недостиг на храна, вода и електричество - включително спирания на тока, които продължават с дни. Над 3 милиона души избягаха от страната, а повечето от тези, които остават, са съсредоточени върху това да оцелеят. Някои, които вярват на неспирната пропаганда на режима, обвиняват опозицията или Вашингтон за празните магазини и спиранията на тока в цялата страна.

Един от проблемите в стратегията на правителството на САЩ е, че в следващите месеци тези обвинения ще започнат да звучат по-правдоподобно. Макар и във Вашингтон да не са виновни за колапса на венецуелската икономика - който беше чист продукт на версията на Уго Чавес на социализма - наложените в края на януари от САЩ санкции срещу венецуелския петролен сектор може да изострят хуманитарната криза.

Равнищата на петролния износ - единствения значим източник на твърда валута за страната - тръгнаха рязко надолу. Според Ръс Дален от банка "Каракас кепитал" този износ е спаднал от 1,15 милиона барела на ден през януари до 650 000 б/д през първата половина на март - тоест с 43 процента. Ако това продължи, венецуелският внос на храни и лекарства, който така или иначе вече е катастрофално недостатъчен, ще се срине главоломно.

Мадуро, който отхвърли повечето предложения за хуманитарна помощ, миналата седмица най-накрая се съгласи да пусне доставки на Червения кръст. Те обаче ще стигнат едва за 650 000 души - едва малка част от хората в нужда - а материалната помощ, която той получава от Русия, е още по-оскъдна.

Ако в най-богатата някога латиноамериканска страна започне да цари глад - нещо, което е съвсем възможно - или към Колумбия и Бразилия се стекат още милиони бежанци, което е още по-вероятно, натискът върху Тръмп да смекчи санкциите може да се увеличи. И ако този натиск дойде от латиноамериканските страни, които досега бяха съюзници на САЩ в кампанията срещу Мадуро, ще бъде трудно да му се устои. Все пак Тръмп даде началото на офанзивата си едва след като Групата от Лима, където водещото място имат латиноамериканските страни, обяви президентското управление на Мадуро за нелегитимно.

Преценката на правителството във Вашингтон е, че армията ще се пречупи под тежестта на страданията на венецуелците, преди това да стане с коалицията срещу Мадуро. Наред със заплахите за военно нахлуване, към генералите бяха отправяни и послания с помирителен тон, включително обещание за амнистия и уверения, че когато демокрацията бъде възстановена, чависткото движение ще може свободно да се явява на избори.

По същество това, което трябваше да бъде лицкриг срещу една рухваща диктатура, се превърна във война на изтощение, в която главното оръжие и на двете страни е човешкото страдание. Затова не бива да се учудваме, че някои венецуелци се надяват морската пехота на САЩ да дебаркира и да сложи бързо край на тези страдания. Но въпреки блъфовете на Тръмп тази криза няма да завърши така.

Джаксън Дил, в. "Вашингтон пост" / БТА