Круши с часовников механизъм

Преди няколко години замалко да загина. Гледайки телевизия у дома. Една дама, експерт в Пътната агенция, бе помолена да обясни защо е нужно поредното затваряне на един от тунелите на магистрала “Хемус”. Отговорът й бе прост. Имало проблем с осветителните тела. Падали като круши, баз да е ясно защо. Да, мили хора, точно това каза тя. И аз замалко да загина от смях.

Но вече не е смешно. Защото хората загиват от падащите плодове - корозирали и неспособни да се преборят с гравитацията. Също толкова неспособни сме и ние да поддържаме пътищата си. И не само тях. Появява се нещо ново – асфалт на улицата(!), мантинела, тротоар, парапет или осветително тяло. Малко след това някой по невнимание или безразсъдство се блъска в лъскавото нещо. То е в гаранция (нали?…), но година след това си е все така ново, но счупено, грозно и опасно. Така си остава до следващото медийно събитие – нечия смърт или осакатяване. Защото грозотата не е медийна сензация, тя е част от живота ни. Не я виждаме, защото носовете ни са забити в плочките на тротоара, разтропани повече от нервите ни. А грозотата е опасна, мръсна и всеобхващаща. Но не ни пречи. Пречи ни нечий паметник, нечие пиянско изстъпление или свещеническа содомия. Гледаме клипчета на Валката Божинов, Папараците по Битивито или Съдебен спор по Нова. И така качваме грозотата на пиедестал. Над главите, отново извън зрителната ни зона.

На Нютон уж ябълка му била паднала на главата, след което гравитацията станала рок звезда. Ябълката това ще направи. Виж, крушата е друго. Тя ще се разпльока, ще оцапа с изгнилата си сърцевина светлия ти анцунг. Мърлява работа, без никакъв принос за науката. Ще препсуваш и подминеш. Друг да й бере гайлето. Посадил я е, а не е помислил за последствията, не го е грижа. Грижата е тегоба, нечий друг проблем. Ние за нашето сме си отговорни. То е в рамките на гаража, зад изтривалката и дувара. Там крушите се събират и дестилират, от което само добро следва! Нашите круши са сладки, чуждите падат на капака на пастираната ни лимузина. Или пробиват покрива й в движение. И заваляват оставки, уволнения и пепел по главите. Но стопанин няма. Този, със стълбата, инструментите и резервните части. Оставката не заварява нищо, но действа като оксижен на човек без маска на очите. Губиш картината и си измисляш по-хубава такава. Оставаш доволен от раздадената справедливост и плюеш в пазвата. Останалите без време безработни администратори и те плюят в пазвата. Размина им се и това, сега да му мисли друг.

За станалото обаче виновни има. Ако не са си обрали навреме крушите. А те си остават разкривени, неокастрени, грозни. Посадени с европейски пари, но наши.