Мадрид надвива каталунската независимост, но на каква цена?

Силовите решения на централната власт са стряскащ сигнал не само към привържениците на откъсването на автономната област, но и към всички граждани на Испания, които тепърва ще има да задават въпроси за пропорциите между законност и демокрация

Каталунската криза очевидно слиза от пика си. След обявеното изтегляне на централите на две водещи банки от Барселона към Аликанте и Лас Палмас еуфорията да се обявява независимост на Каталуня силно спада. Очевидно е, че ако автономното правителство на областта продължи да упорства за откъсване от Испания, голяма част от каталунския бизнес ще последва въпросните банки, които вече обясниха, че решението им е продиктувано от чиста загриженост за сигурността на акционерите и клиентите им, тъй като тя не може да бъде гарантирана при неясното бъдеще на Каталуня. Междувременно и правителството в Мадрид побърза да улесни излизането на банкови и икономически структури от разбунената автономна област и предислоцирането им в други части на Испания, приемайки специален декрет по въпроса. От него вече се възползваха редица фирми от туристическия бранш.

На свой ред конституционният съд в Мадрид постанови за незаконно замисленото за понеделник, 9 ноември, свикване на пленарна сесия на местния парламент в Барселона, на която се очакваше да бъде провъзгласена независимостта на Каталуня. Парадоксът тук е, че всъщност формално сесията още не беше свикана - липсва официално оформено решение за това. Така че конституционният съд забрани нещо, което още не съществуваше. Казусът може да предизвика юридически спорове, но посланието е достатъчно красноречиво - Мадрид няма намерение да отстъпва от твърдата си линия и по никакъв начин няма да допусне откъсване на Каталуня.

Впрочем, упоритост демонстрира и премиерът на автономното каталунско правителство Карлес Пучдемон, който призова депутатите да се явят в местния парламент не в понеделник, а във вторник, обещавайки, че и той ще дойде там. С пояснение, че ще ги информира за „актуалната политическа обстановка”. Обтекаемата формулировка явно е избрана, за да не се предизвика нова забрана от конституционния съд, но с очевидното за всички намерение независимостта все пак да бъде провъзгласена.

На този фон наблюдателите все по-активно обсъждат варианта с активиране на член 155-ти от испанската конституция. Той дава право на правителството в Мадрид да отнема правомощията на местната власт, в която и да е автономна област, нарушаваща основния закон на страната. Вярно, експертите напомнят, че процедурата за това не е особено бърза - минава през пет законови стъпки, тъй като трябва да получи одобрение с абсолютно мнозинство в Сената. Което не е проблем за настоящото правителство на Народната партия начело с премиера Мариано Рахой, тъй като тази партия има мнозинство в горната камара на Националния конгрес. Но все още на задвижването на тази процедура в Мадрид се гледа като на крайна мярка.

В свое интервю за държавната информационна агенция EFE Рахой уклончиво отговори на въпрос за евентуалното активиране на член 155, като отбеляза, че „има различни възможности”. Някои наблюдатели разчитат в тази фраза вероятно изпращане и на части на испанската армия в Каталуня за „респектиране” - особено след като на 5 октомври министерството на отбраната вече достави армейска „логистична помощ” за частите на полицията и на Гражданската гвардия, командировани в автономната област.

В интервюто си Рахой изрично подчертава, че „най-доброто решение е завръщане към законността във възможно най-кратки срокове” от страна на автономното правителство в Барселона, „за да се избегнат по-големи злини”.

Това не звучи като готовност за диалог, за какъвто валят призиви от всички страни, а по-скоро като поредна закана за нови силови ходове, ако местните каталунски власти не се откажат от обявяването на независимостта. Рахой твърдо отхвърли и възможността за европейско посредничество, за каквото доста се говори в Барселона. Премиерът дори направи аналогия с действията си през 2011-2012 г. и изтъкна като своя заслуга тогавашния си отказ да прибегне до „спасителен план” от ЕС по гръцки модел. По онова време Рахой стартира собствена програма за драстични социални орязвания, които спасиха банките, но доведоха до рязко обедняване на трудещите се класи и предизвикаха големи протести в цяла Испания. Породиха „движението на възмутените”, а след това и произлязлата от него алтернативна партия „Подемос”. Тези решения още тогава радикализираха включително и отцепническите настроения в Каталуня. Но сега в интервюто си пред EFE Рахой твърди, че испанският народ „се оказа способен да реши ситуацията” и припомня, че след пет години отрицателен растеж Испания вече е отбелязала и положителен.

Впрочем, гордостта му, че е избегнал „спасителен план” ала Гърция звучи доста двусмислено в европейски контекст, защото директно внушава, че подобни „спасителни планове” всъщност са заробващи и съсипващи за националните икономики. Но Европа със сигурност няма да му придиря сега, защото никак не иска да се меси в горещата каталунска криза, която дава „лош пример” на други подобни сепаратистки настроения в страни като Франция, Италия, Белгия. Ако тръгне такова „падане на доминото”, това може да погуби и самия Европейски съюз. Ето защо сега позицията, изразявана от официалните му институции, е много внимателна и всъщност следва линията на испанското правителство. Отправят се общи апели за диалог, но с изричното подчертаване, че той трябва да се води в рамките на съществуващите закони. А по време на състоялия се в Европарламента дебат за каталунската криза първият зам.-председател на Европейската комисия Франс Тимерманс дори се изхитри в две изречения да обедини хем осъждането на насилието (без да спомене кой го упражнява), хем да оправдае разпоредените от испанските власти полицейски действия при провеждането на незаконния референдум в Каталуня на 1 октомври. Тимерманс каза: „Никой не иска насилие в нашите общества. Все пак задължение на всяко правителство е да отстоява правовата държава, а това понякога изисква пропорционално прилагане на сила”.

Този силов подход на Мадрид беше потвърден и с обръщението на крал Фелипе Шести, което мнозина очакваха с надеждата да бъде по-диалогично и с функцията на арбитраж. Но кралят повтори изцяло тезите на правителството в Мадрид и дори го насърчи да действа още по-твърдо.

Няма съмнение, че този тон е бил съгласуван с Рахой, който в цялата тази сложна ситуация може да бъде похвален, че съумя да я разиграе максимално полезно за себе си. Първо остави заместничката си - вицепремиерката Сорая Саенс де Сантамария, да поеме отговорността за изпращането на полицията и на Гражданската гвардия да изземват изборните материали за незаконния референдум на 1 октомври и да малтретират препречващите им пътя към изборните секции граждани. После остави и краля да направи безкомпромисното си обръщение. А самият той си спести явяването пред парламента в Мадрид, където поне от страна на „Подемос” щеше да бъде атакуван с критики. Съумя дори да си осигури мълчалива подкрепа от социалистите, макар и начело им да е не особено благосклонният персонално към него Педро Санчес. Тоест, Рахой успя така да раздвижи конците на целия мизансцен, че пак да изтъкне себе си в най-положителна светлина и в избран от самия него момент - чрез интервюто за EFE. Той най-старателно се обрисува там като отговорен спасител на държавата, подчертавайки, че както навремето с избегнатия външен „спасителен план”, така и сега, решението на казуса ще бъде взето в крайна сметка лично от него - „защото това ми е задължението и заради това съм председател на правителството на Испания”. Тоест - Рахой очевидно разчита, и то не без основание, че с ходовете си в каталунската криза той ще затвърди любимата си роля на „силен лидер” и „гарант на стабилността”.

Има обаче един съществен фактор, който винаги му е убягвал в неговия политически мироглед и който му се изплъзва и сега. А той е доста съществен. Става дума за високата динамика на обществените процеси, катализирали сега не само в Каталуня, а и в цяла Испания висока степен на тревожност. Тя произлиза от ясното осъзнаване сред най-широките слоеве на обществото, че колкото и безотговорно да са постъпвали автономнте власти в Каталуня в стремежа си към независимост, това не е изолиран процес, а е част от скачения съд, в който не по-малко съществена роля играе поведението на правителството в Мадрид. И че нежеланието на премиера Рахой да води същностен политически диалог с Барселона не само сега, а и през последните пет години, е една от ключовите причини да се стигне до настоящата криза.

Дори и да бъде подчинена сега Каталуня със силов подход, това не решава проблема. Напротив, задълбочава го, мултиплицира го и го разпръсва из цяла Испания. Защото гражданите й от всички области тепърва ще има да задават все по-настоятелно въпроса за пропорциите между законност и демокрация. И да питат кой ще е следващият, върху когото Рахой ще поупражнява ролята си на „силен лидер”.

Къдринка Къдринова, журналист, международен коментатор, председател на Сдружението на испаноговорящите журналисти в България, член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели.