Признание към една майка, която никога не се раздели със стила си

„Майка ми винаги изглеждаше "за милион долара“ е признание и знак за обич на една дъщеря към майка й, публикувано в американския сайт Purple Clover, което трогна хиляди читатели по света и ги просълзи, разпознали в образа на майката, за която се разказва, своята майка или друга жена, която познават.

Написаното отдава почит след години на стила на една жена, която въпреки трудностите на житейската ситуация и десетките ангажименти ежедневно в грижа за децата й, категорично не се отказва да поддържа своето разбиране за личен стил, мода и външен вид, въпреки хорското мнение. 

Признанието е на Александра Росас. "Стилът беше в кръвта й. Ако я порежеш, щеше да потече коприна и кадифе", казва тя за майка си. Ето и написаното от нея. 

..............

Често ме беше срам от майка ми, когато тя ме взимаше от училище. Бях втори клас и в 15:30 всеки ден сърцето ми се опитваше да изскочи от гърдите, защото знаех, че тя ще се появи на детската площадка всеки момент. Беше невъзможно човек да не я забележи - докато вървеше, тя поклащаше пурпурно-черен тюрбан, златни обеци, косата й беше сресана на две нарочно направени черни извити къдрици, разположени до високите й скули. Имаше и червено червило в стила на киното, сложено да оцвети устните й. Аз просто исках да изглежда като другите майки, които стояха заедно, чакайки децата си. 

Тя си имаше любимо палто за всички сезони, не лек шлифер, какъвто носеха другите майки, а с 3/4 ръкави - яке от изкуствена леопардова кожа, което съчетаваше с шал от розов шифон. Заобиколена от ценностите на пестеливостта и скромността на средния запад, тънките високи токчета на майка ми, които тя беше патентовала за себе си, казваха всичко. От глава до пети обвита с големи количества плат, по-подходящи за Кралица Шеба отколкото за една овдовяла жена, гледаща 6 деца, тя не беше притеснителна. Носеше това, което чувстваше, че заслужава да носи, без да я е грижа дали ще се впише, или да иска одобрение. 

Не бях сляпа за погледите към нея на другите майки. Когато я видеха, те се сръчкваха една друга и понякога говореха твърде високо, за да ги чуя аз. 

"Коя си мисли, че е, привличайки внимание към себе си?".

"Вдовица с 6 деца... колко егоистично да харчи парите си така". 

"Най-вероятно иска да си хване съпруг". 

Бяха прави отчасти. Баща ми почина когато най-малката ми сестра беше на 2 месеца, а най-голямата на 18 години, имаше и четири други деца, родени от майка ми между тях. Като млада вдовица с 6 деца бяхме далеч от богато семейство и съм сигурна, че дрехите на майка ми не бяха евтини, нещо което можеше да се тълкува като егоистично. 

Коя си мислеше, че е тя? Тя беше тази, която смяташе, че е - силна жена, способна не само да поддържа семейство, но и още повече от това. Нейните красиви блузи и кожени чанти не молеха никой за съжаление. Коя си мислеше, че е? Жена, която няма да бъде повалена от живота. 

Никога не е възнамерявала да хване съпруга на някоя друга. На 40 години беше установена в живота като достъпна красота. Но когато някой мъж застанеше твърде близо до нея и може би кажеше нещо, което отива прекалено далеч, тя отправяше светкавичен укор, от който ме побиват тръпки като се сетя до ден днешен. 

Сега съм майка на три деца. Не мога да си представя огромната енергия, която й е отнемало да изглежда като филмова звезда всеки божи ден докато се грижи за нас всичките сама, в страна толкова различна от нейната собствена. Колкото повече остарявам, толкова повече изпитвам страхопочитание към това, че сме имали храна, дом, дрехи... наистина всичко, което едно дете може да поиска. 

Можех да разбера, колкото и да съм млада, че не я интересува особено какво мислят за нея жените на детската площадка. Появата й сякаш бяха ежедневното освежително и източникът на сила, от които тя се нуждаеше, за да продължава напред. Нейното отражение в огледалото беше дневното припомняне "Лионор, виж коя си! Застани изправена, бъди горда?. Начинът, по който изглеждаше, беше в кръвта й и ако я пореже човек, щеше да потече коприна и кадифе. 

Последните три седмици преди да умре, докато беше в хоспис, я посещавах всеки ден. Една сутрин я заварих да седи на инвалидния стол, носейки три блузи една върху друга. Предположих, че деменцията е отговорна за целия този сблъсък от цветове. Не беше вярно. 

Когато я прекърнах, за да й кажа "Здравей", и й направих комплимент за външния вид, тя каза "Исках всичките си любими дрехи днес. Казаха ми да избера само една, но аз им казах "Не, позволете ми да нося всичките". Защо хората ги е грижа какво казват другите?". 

Тя се подготвяше да напусне този свят по същия начин, по който беше живяла - изглеждайки като жена, която притежава милион долара. Погледнах майка си и видях решителната красота от преди толкова много години. Видях жената, която винаги подминаваше всички с високо вдигната глава, без значение от обстоятелствата. 

Закарах с количката мама навън към вътрешния двор за нашата сутрин заедно, гледайки как главите на останалите наоколо се обръщат, за да я видят в нейните жълта, пурпурна и смарагдово-зелена блузи, облечени заедно. Никога не съм била по-горда да бъда нейна дъщеря!