Градът като рай на земята

Устойчивите градове са като гората: непрекъснато растат и се изпълват с разнообразие. В гората всеки клон, всеки ствол, всяко дърво са уникални, разцъфват по свой собствен начин. Но въпреки това всичко е свързано. Всичко в гората има своята роля в космическата симфония. В града не е по-различно.

Градът също е организъм, едновременно стабилен и непрекъснато променящ се. Хората са част от вътрешния механизъм на града, точно както клетките ни са част от тялото ни. Улиците служат за вени и ни свързват с мрежа на живот, подобна на биоразнообразната гора.

Защо тогава не разглеждаме нашите големи и малки градове, нашите села като биотехнологични обекти? Защо не ги проектираме и строим по естествен начин, който засилва усещането за общност?

Ще ви припомня как е създаден град Джайпур, откъдето махараджа Савай Джай Сингх Втори управлява Индия през 18. век. Той си е представял града като рая на земята. Като взема предвид непрекъснато променящия се климат и движението на слънцето, г-н Сингх създава град, изграден от групи устойчиви жилищни сгради. Докато град Джайпур се грижи за тялото, ума и духа, той процъфтява социално, икономически и културно.

Джайпур напомня за древна Васту Пуруша мандала - философия в дизайна, целяща да създаде балансирана и здравословна среда. Според тази старинна наука са оформени повечето от традиционните селища в Индия, където се провеждат фестивали и панаири. Мандалата се приспособява към напълно различни климати и места и на свой ред ги вдъхновява.

За нещастие, ние сме забравили този духовен подход към архитектурата и дизайна и вместо това следваме преобладаващия проектантски модел на големите бюджети, широкомащабните структури и затвореното поведение. Вместо да строим още мегаструктури - които непрекъснато хабят време, енергия, човешки и природни ресурси, - би трябвало да следваме по-естествен, биологически подход към архитектурата, който ще създаде малки, но завършени групи селища и може би и нов свят.

Тези по-малки селища биха били устойчиви и възпроизвеждащи се. Те ще са пълни с енергия и жизненост, но няма да се разрастват над определен размер. Те ще притежават същите добродетели като биоразнообразната мрежа.

Такива селища няма да хабят време, енергия и природни ресурси. Техните обитатели ще имат глобални умения и подходящ, удовлетворяващ начин на живот. В резултат на това те ще помогнат за спасяването на планетата ни от настоящите беди и неравновесия, които предизвикват тревожност и съмнение за бъдещето.

Често когато посещаваме древни градове, които са социално, икономически и културно добре композирани, ние неочаквано се изпълваме с тишина и забавяме темпото. Желанието ни да постигаме и завоюваме намалява и ние започваме да мислим повече за връзката си с природата и нашата непреходна вътрешна същност.

Освен че ставаме по-спокойни, в нашите естетически мерки за селищата се включват понятия като милост, любов, състрадание и хуманност. За да създадем едно подобно селище, трябва да изградим нормални, смирени, човечни връзки между хората, които ще започнат по-често да се събират, да споделят и да се чувстват част от по-голям ред, част от майката земя.

В древните индийски текстове архитектът трябва да е наясно с устойчивите цикли на природата, да следва законите на времето и енергията точно както правят екосистемите. Той е длъжен да интегрира този природен поток в живота на обитателите на селището. Този метод на проектиране дава на всички хора, независимо от класата и вярата им, възможност да се свържат с истинската си природа.

Нали затова в някои японски домове растат малки дървета бонзай, за да им напомнят за връзката с вечната загадка на съществуванието.

Днес, макар да сме глобално свързани, сме загубили духовността. Прана - невидимата енергия, която може само да бъде усетена - е липсващата връзка, която може да съживи духа на общността отново.

Дали не можем да приложим тази философия на проектирането в съвремието, за да създадем устойчива среда на позитивна включваща култура?

© 2018, The New York Times и Балкришна Доши. Разпространява се от The New York Times Licensing Group.

Текстът е публикуван в списание "Мениджър"