Кубинците все така не могат да пътуват, както по времето на Кастро

Това е твое - обявява майка ми и ми показва синя момичешка училищна униформа.

Тя е на 82 и все още ме изненадва със сувенири, които е взела от Куба и е пазила от 60-те години на миналия век досега.

Отпред на униформата има зашита петолъчка, а подгъвът е голям, за да се отпуска, докато раста.

"Не си ли спомняш?"

Поклащам глава.

"Носеше я, когато беше на четири години. Ходеше в същото еврейско училище в Хавана, което съм завършила и аз. Преподаваше се на испански и иврит. А после дойде Кастро."

Както много други деца на кубински изгнаници и аз израснах травмирана от загубите, които са претърпели родителите от революцията през 1959 г. Те бяха вярвали в социалните реформи, наложени от Кастро - равни права за жените и афрокубинците, безплатни детски градини, земя за фермерите, жилища за бедните, здравеопазване за всички и образование за всяко дете. И се бяха почувствали предадени от завоя му към авторитаризъм и комунизъм.

Като другите изгнаници от тяхното поколение, родителите ми отказват да се върнат на острова. Предпочитат да живеят със спомените си за една изчезнала Куба. Почти от 30 години аз ходя там сама и се опитвам да проумея в какво се е превърнала тази страна.

Децата, които останаха, поколението, отгледано от революционерите, преживяха периоди на тотална оскъдица и сега се изправят пред упадъка на кубинската социална система. Приятелка, която издържа родителите си със своя Airbnb бизнес, се чуди какво би било, ако бяха напуснали страната.

"Ти имаш късмет, твоите родители са те отвели, когато си била малка", казва ми тя.

Но в момента, когато наближава 60-годишнината на революцията, новото поколение на внуците се справя с травмите от миналото.

Младите кубинци днес са индивидуалисти. И макар да са расли, слушайки за ужасите на американския империализъм и продължаващото търговско ембарго, имат татуировки, на които пише "Всичко, от което се нуждаеш, е любов" или "Живей трудно" на английски.

И обожават скъпите марки. През май 2016 г. "Шанел" пристигна в Хавана на модно ревю, на което се появи и внукът на Фидел Кастро - Тони, 19-годишен начинаещ модел, точно копие на дядо си.

Самосъздала се знаменитост от това ново поколение е 37-годишната Идания дел Рио. Тя се връща в Хавана от работа в чужбина, когато при Раул Кастро частният бизнес става законен. Нейното студио за графичен дизайн "Кландестина" предлага рисувани тениски. Те привлякоха вниманието на президента Барак Обама по време на историческото му посещение в Куба през март 2016 г., а сега се продават в "Амазон".

Учудващо голям брой млади кубинци могат да си позволят да похарчат 28 долара - което е почти средната месечна заплата на острова - за тениска на "Кландестина". Но техните амбиции могат да стигнат само дотук. Те работят в частни ресторанти, ремонтират стаи, които да предлагат на туристи, дават втори живот на древен шевролет, като го превръщат в розово такси. И искат Куба да се превърне в "обикновена" страна. Междувременно почти всички плащания са в брой, никой няма кредитна карта и парите се съхраняват под дюшека.

Отварянето на острова за капиталистическия свят донесе и растящо неравенство. В началото на 90-те години на 20. век, когато аз започнах да се връщам в Куба, забелязвах тъмните пердета, които криеха стоките във валутните магазини, за да не поискат кубинците неща, които не биха могли да си позволят. Сега всичко е на показ, включително и "Шанел".

В миналото емиграцията беше начин за бягство. Но страните по целия свят затварят границите си, а Съединените щати вече не предлагат на кубинците бърз път към гражданство.

Младите кубинци сега не мечтаят да емигрират, а да пътуват.

Внукът на моята афрокубинска бавачка от детството иска да посети Гуантанамо, откъдето е баща му. Но печели по 12 долара на месец и за него дори сумата за автобусен билет от Хавана до Гуантанамо, което е на 900 километра, е непосилно голяма.

Неговият шурей се намесва в разговора ни. "Моята мечта е да обиколя света и да се върна в Куба." Смее се, но нямам усещането, че копнее за политическа промяна. "В Куба няма банди и оръжия. Това е безопасна страна."

Икономическите трудности, пред които се изправят тези двама афрокубинци, трябва да се преценяват на фона на усещането им за безопасност. Расизмът в Куба не е изкоренен и на мнозина им се струва, че се е увеличил с нарастването на частния бизнес, чиито блага се изливат основно към белите. Но едно от трайните постижения на революцията е националната гордост от африканското наследство в Куба, даването на глас на чернокожите кубинци.

Куба обаче е с твърде несигурна перспектива след режима на Кастро. Раждаемостта притеснително намалява и населението е най-възрастното в Латинска Америка. Икономическите условия, особено жестокият недостиг на жилища, правят решението да имаш деца изключително сложно.

Нашите бивши съседи в Хавана все още живеят в същия скромен двустаен апартамент. Тяхната внучка цял живот спи в една стая с тях, а те са 90-годишни, родителите ґ са в другата спалня. Тя е на 37 години и нейният приятел, с когото са заедно повече от десет години, също живее в малък апартамент с много роднини.

"Не можем да се оженим, защото няма къде да живеем - ми казва тя. - Не мисля, че ще имаме деца. Вече остарявам. Пък и не печелим достатъчно."

Представям си как би изглеждала нейната дъщеря в ученическа престилка и червена пионерска връзка и си спомням униформата, която майка ми е запазила заедно със спомена за моето прекъснато детство в Куба.

Нейната баба подслушва нашия разговор (така правят всички кубински баби). Усмихва се на внучката си и казва: "Никога не се знае какво може да се случи".

Тук ние живеем с надежда.

Знам, че бабата вече не вярва в утопичните мечти какво би могло да бъде. И нейната 37-годишна внучка е решена да живее в настоящето също като другите кубинци от новото поколение.

Но тя мило се усмихва на баба си и казва: "Знам, abuela*".

© 2018, The New York Times и Рут Бехар. Разпространява се от The New York Times Licensing Group.

Текстът е публикуван в "Мениджър".