Ние сме последното поколение, което може да спаси света

Грижата за околната среда вече е точка 1 в дневния ред на човечеството в неговото дългосрочно развитие. След като САЩ излязоха от Парижкото споразумение, е жизненоважно малки нации като Чили, чиито брегове се рушат заради климатичните промени, да работят за опазване на околната среда, като в същото време запазят икономическата си инерция.

Добрата новина е, че очевидните проблеми в околната среда ни правят по-загрижени. Лошата е, че вече сме закъснели. Ние сме последното поколение, което може да предприеме действия навреме, за да избегне планетарна катастрофа. Решенията, които вземаме днес, могат да ни доведат до бъдеще, неподвластно на климата, или да застрашат храната, водата и енергията за десетилетия напред.

Поставянето на екологичните проблеми във всяка дискусия винаги води до въпроса за тяхната цена. Адаптирането и трансформацията на остарелите производствени модели изискват значителни ресурси. След като веднъж възприемем идеята, че краткосрочният икономически растеж не може да бъде единственият ни водещ принцип, следва въпросът: Колко искаме да инвестираме в това? Колко сме склонни да жертваме?

Няма лесен отговор. Но всеки безпристрастен икономически анализ трябва да признае ниската цена на необходимите промени в сравнение с нарастващите нива на въглеродния двуокис.

Всеки ден ни носи нови доказателства за цената на бездействието: суши, горски пожари, силни бури и интензивни валежи, които съсипват реколтата, добитъка и инфраструктурата.

Според Световната банка влиянието на екстремните природни бедствия се изчислява на 520 млрд. долара загуба в годишното потребление. Промените в климата може да доведат до крайна бедност 100 млн. души до 2030 г. Експертите са отбелязвали и преди, че ако не успеем да овладеем климатичните промени, просто ще унищожим ръста на световното производство.

Борбата с климатичните промени е задача, за която сме започнали да вземаме мерки, поне частично, в Чили. Благодарение на амбициозния дневен ред, предложен през 2014 г. по време на втория ми мандат като президент, ние утроихме количеството на енергията от възобновяеми източници и намалихме цената ґ от 130 на 32 долара за мегаватчас. Преди 2014 г. ние не само бяхме зависими от енергията, внасяна от други страни, но и бяхме подложени на дълги и тежки суши. След това впрегнахме енергията на слънцето и вятъра в пустините и по бреговете и започнахме да използваме парата от вулканите чрез геотермални станции. Увеличихме океанската акватория под закрила на държавата, за да запазим рибата и бреговата екосистема. Чрез сътрудничество с частния сектор успяхме да увеличим защитената територия до размерите на Швейцария, което отваря огромни възможности в развитието на устойчив туризъм. Също така инвестираме в бъдещето с първите зелени таксита в региона и със забраната на найлоновите торбички.

Показахме, че производствените модели може да се променят. Както са открили хората в Исландия и Коста Рика, и ние разбрахме, че намаляването на вредните емисии е добър бизнес. И показахме, че всички страни, малки и големи, могат да приложат адекватни решения на екологичните предизвикателства.

Но ако наистина искаме глобална промяна, не може да очакваме всяка страна да направи същото, и то да го направи сама. Трябва да посветим колективната си енергия в защита на общото благо и в намирането на баланс между икономическия растеж, създаването на работни места и екологичните нужди. Ще се провалим, ако продължим да правим нещата както обикновено - заради експлозивния ръст на населението, увеличаващите си нужди от енергия и нашите опасни консуматорски навици.

Парижкото споразумение и Планът 2030 за устойчиво развитие осигуряват рамка за координирани усилия, подкрепа за изоставащите страни и предлагане на алтернативи.

Също както са направили Обединените нации с плана "Маршал". Той предлага икономическа помощ на Европа след Втората световна война и позволява надеждни инвестиции за осъществяване на промяната, покрива рисковете от обрат в продуктивността. Изчисленията на неправителствената екологична коалиция "Усвояване" показват, че увеличаването на глобалното производство на вятърна електроенергия с 21,6% до 2050 г. ще намали емисиите на въглероден двуокис с 84,6 гигатона и ще спести 7,4 трилиона долара.

Настъпи време да определим цената на развитието, което очакваме да генерира трайна сплотеност и мир. Защото ни повече, ни по-малко точно за това става въпрос - за правилното оцеляване на човечеството.

© 2018, The New York Times и Мишел Бачелет. Разпространява се от The New York Times Licensing Group.

Текстът е публикуван в списание "Мениджър".