Тъмната страна на емпатията

Има хора, които вярват, че политическата поляризация, която сега засяга САЩ, най-накрая може да започне да отшумява, ако привържениците и членовете на двете партии в страната по някакъв начин успеят да станат по-съпричастни една с друга. Ако сте един от тези хора, Американският политически научен отзив (APSR) има отрезвяващи новини за вас.

Миналата седмица APSR, едно от водещите списания в политическата наука, публикува проучване, което установи, че „емпатичната загриженост не намалява партизанската враждебност в електората, а в някои отношения дори я изостря“, съобщи Wired.com.

Проучването се състои от две части. В първата част американците, които отбелязват висока степен на съпричастност, показват по-високи нива на „афективна поляризация“, определена като разликата между рейтинга на благоприятност, който те дават на политическата им партия и рейтинга, който дават на противниковата партия. Във втората част на студентите беше показана новина за противоречив оратор от противниковата партия, който посещава студентски кампус. Студентите, които са изкарали повече точки на скалата за съпричастност, е по-вероятно да аплодират усилия за отказ на поле за изява на оратора.

И става по-зле. Студентите с високо ниво на съпричастност са по-склонни да се забавляват ако студентите, които протестират против речта наранят наблюдател, съчувстващ на оратора. Точно така: Според това проучване хората, склонни към съпричастност, са предразположени към злонамереност.

Подобно на много минали проучвания, и това измерва нивото на „емпатична загриженост“, като ги пита колко силно са съгласни или не са съгласни с поредица от седем твърдения като „Често имам загрижени чувства към хора с по-малко късмет от мен.“ Изглежда странно, че хората, които се идентифицират с това твърдение, могат да се забавляват от факта, че някой е ранен на протест.

Представете си, че тези съпричастни хора чуват за смъртта на лидера на ISIS Абу Бакр ал Багдади миналия месец. Не може да се отрече, че в деня на смъртта си Багдади е бил в известен смисъл „по-малко щастлив“ от тях - но очаквате ли те да имат „загрижени чувства“ към него? И ще се изненадате ли, ако съобщят, че всъщност те са се почувствали една идея по-добре от смъртта му?

Това, което изглежда очевидно вярно в случая с Багдади е, че хората не разгръщат безразборно съпричастността и се оказва вярно и в по-малко екстремни случаи - такива, които не включват терористични деяния. Различни учени са открили „пропаст в съпричастността“ между хора „в група“ и такива „извън група“, каквато и да е тази група.

В едно проучване например футболни фенове проявяват повече притеснение от болката, изпитвана от феновете на любимия си отбор, отколкото от болката, изпитвана от феновете на противниковия отбор.

Изследването открива, че хората с високо ниво на съпричастност разглеждат външната група по по-неблагоприятен начин (спрямо тяхната собствена група), отколкото хората с ниска съпричастност; и че те могат дори да се насладят повече на страданията на някои членове извън тяхната група, отколкото такива с ниско ниво на съпричастност. И тук случаят с Багдади се осветява.

В крайна сметка американците с високо ниво на съпричастност вероятно по-остро усещат страданието на членовете на съгражданите им, които ба били обезглавени от групата, която ръководи Багдади, отколкото тези с по-ниско ниво на съпричасност. И това може да прерасне в повече антипатия към групата и нейния лидер и пораждането на повече омраза.

Авторите на изследването - Елизабет Симас и Скот Клифорд от Университета в Хюстън и Джъстин Киркланд от Университета на Вирджиния - имат предвид тази динамика, когато пишат: „Поляризацията не е следствие от липса на съпричастност, а по-скоро е продукт на предубедените начини, по които изпитваме съпричастност“.

Или в по-общата формулировка, предпочитана от покойния американски учен Ричард Александър: обратната страна на „вътрешногруповото приятелство“ е „враждебност между групите“.

В крайна сметка излиза, че най-красивите ни емоции – любов, състрадание, съпричастност – трябва да бъдат разгърнати избирателно, тактически; и естествено е, че това тактическо разгръщане може да доведе до задълбочаване на омразата и насилието към противоположното на това, което обичаме.

Може да е от полза, ако всички се научихме да бъдем по-малко сляпо подчинени на различните чувства - включително красивите, които ни тласкат и теглят през живота. В книгата срещу съпричастността психологът от Йейл Пол Блум, след като документира различни начини, по които емпатията може да ни заблуди, препоръчва „рационално състрадание“ - обмислено, рефлексивно разгръщане на афективни чувства, ръководени от добре информиран скептицизъм относно по-инстинктивните модели на разполагане.

За съжаление, това е супер трудно. Първо – трябва да се усвоят всички доказателства, че хората са по-малко добри, отколкото си мислят. Друго нещо – предвид естествената ни склонност към самозаблуда, наистина е добре да се съобразяваме с факта, че сме едно от тези човешки същества.

И дори да признаете, че вероятно не сте по-добри от средното ниво в това отношение, дори и да признаете дълбочината на своите пристрастия, разпознаването им в реално време е предизвикателство, като се има предвид колко фино те вършат работата си. Чувствата, които предизвикват междугруповия конфликт - съпричастност, праведно възмущение, лоялност, чест, гордост, отмъщение, омраза и т.н. - почти винаги изглеждат правилни за нас. (Това е част от тяхната работа!) Така че е трудно да отдалечим обектива достатъчно далеч от тях, за да се замислим дали те водят в морално защитима посока.