„Страна като една човешка длан“, така с поетичен патос Георги Джагаров обрисува България. Красив, но и доста правдив образ, що се отнася до ресурсния потенциал на нашата икономика. Икономика, която не може да разчита за своето устойчиво и изпреварващо развитие (с оглед на стремежа ни за ускоряване на конвергенцията ни като благосъстояние с останалите държави в ЕС) на значителни природни или човешки ресурси. Страната ни не разполага със съществени от гледна точка на световната икономика полезни изкопаеми и обработваема земя, които да осигуряват мащабен износ на стратегически суровини или да захранват голяма първична преработвателна промишленост. Не разполагаме и с многобройно население в активна трудоспособна възраст, което да обезпечи големи трудоемки производства. Демографските тенденции по отношение на естествения прираст на населението и неговата възрастова структура също не вещаят, че в обозримо бъдеще това би било възможно. 

Тази трудна държавническа задача все пак има своето ясно, макар и комплексно за реализация, решение. То минава през преосмисляне на икономическия модел за развитие на страната, който все още до голяма степен следва философия от предтехнологичната ера с приоритет пълната заетост вместо добавената стойност. Размерът на страната ни, броят на работоспособното население и природните ни дадености, както ясно ни показват множество европейски и световни примери, не могат да бъдат причина или извинение да приемем, че икономическият ръст и свързаното с него благосъстояние на хората са естествено ограничени.

Разковничето е в изграждане на икономически модел, ориентиран към създаването на висока добавена стойност и неразривно свързаното с това повишаване на производителността на труда. С други думи, как за единица време може да произведем като икономика повече и по-ценни стоки и услуги. Страни като Нидерландия, Белгия, Дания, Ирландия, Люксембург са шампиони в това отношение в нашето европейско семейство. Всички те, също както и България, не могат да се похвалят с многобройно население, голяма територия или природни богатства. Сред ключовите фактори, допринесли за техния безспорен просперитет, са целенасоченото многогодишно усилие както от страна на държавата, така и от страна на корпоративния сектор за развитие на образованието, връзката между наука и бизнес и постоянния стремеж към по-висока ефективност, най-често изразена в широкото прилагане на автоматизацията и нови технологични решения. Изразено в числа според данните на Евростат за 2023 г., производителността на труда в тези страни е средно около 3 пъти по-висока от тази в България. Неслучайно, разбира се, това пряко корелира с разликата в стойностите на БВП на глава от населението помежду ни. 

С горното в никакъв случай не правя някакво революционно прозрение. Напротив, много окуражаващо е, че в последните години има обществен и политически консенсус, че това е посоката, в която трябва да се развиваме. Както би ви казал всеки предприемач с натрупан опит зад гърба си обаче, разликата между успеха и неуспеха на едно начинание, подплатено от голяма идея, е в усилието и постоянството за неговата реализация. 

Все пак българският икономически модел безспорно се променя. Показателно за това е, че БВП на страната ни след 1989 г. е пораснал почти 5 пъти с темп, изпреварващ средноевропейския, като при това населението се е свило с повече от ¼, а на практика незабележими допреди 20 години сектори от икономиката като ИКТ вече формират повече от 10% от БВП. Производителността на труда също расте устойчиво, а доходите на българите достигат близо 65% от средните за ЕС. Безспорно добри новини. Те обаче следва да се разглеждат и в контекста на динамиката на света, който ни заобикаля. Технологичната ера, в която живеем, ускорява драстично тази динамика и постепенното и плавно развитие вече е равносилно на изоставане. Подобряващото се благосъстояние на населението води до риска да загубим едно от основните ни предимства, което движи нашето развитие – „глада“ да наваксаме, хванати в „капана на средния доход“.

Постигането на заветната цел за „средноевропейски доход“ със сегашния темп на нарастване на икономиката ще ни отнеме десетилетия. Ускоряването на тази конвергенция може да се случи само със смели и радикални решения. Сегашната технологична революция и свързаните с нея нови парадигми на човешкия труд, потребителски нагласи и начини на потребление създава криза/потенциал, която като кола за сигурност във Формула 1 изравнява възможностите за летящ старт на участниците в това вечно състезание. Технологиите все повече се превръщат в хоризонтални фактори, които влияят върху всички сектори на икономиката и живота. Ако в последните две десетилетия бурното развитие на дигиталния свят и софтуерните технологии бяха емблемата на прогреса, то с навлизащата масова роботизация и задаващата се зора на физическия изкуствен интелект рестартът и възможностите за ускорен растеж ще засегнат много от секторите в „традиционната икономика“ – машиностроене, логистика и дори селското стопанство. 

България има съвсем нелош шанс да се възползва от тези глобални промени. Все още е жива традицията в областта на доброто училищно STEM образование, което е захранило с кадри ранното развитие на технологичните индустрии у нас. Вече имаме добре структурирана и ефективно функционираща предприемаческа екосистема с водеща роля в региона и подобряващо се взаимодействие на държавата с частния сектор за планиране и реализиране на политики в тази област. По-важната тема обаче е какво може и трябва да се направи още, за да се реализира този потенциал. 

Образованието е един от най-ключовите елементи и с най-дълъг хоризонт за реализация на необходимите промени. Трябва много бързо да се пристъпи към преосмисляне на учебните програми и начина на преподаване. От много отдавна върви общественият дебат, че учениците са залети от огромно количество информация за сметка на време и възможност за нейното осмисляне и прилагане. За съжаление, въпреки множеството анализи, дебати и добри намерения почти нищо не се прави по-въпроса. Малкото промени идват изключително плахо и закъсняло.

Драстично е изоставането ни в развитието на ефективен модел за технологичен трансфер, който да свърже академичната общност с предприемаческия потенциал. Реализацията на такъв модел преминава през промени в нагласите и разбиранията на академичната общност и изграждането на работещи механизми за комерсиализацията на перспективни научни разработки. Въпреки създадените почти по неволя от предприемаческата общност успешни инициативи в тази сфера водеща роля за тези процеси има държавата, ако искаме да постигнем необходимия мащаб и скорост на действие. В наши дни на експлозивно технологично развитие и активна социална и политическа динамика става все по-ясно, че знанието, технологичният и научният капацитет са все повече въпрос и на суверенитет, и на сигурност.

Другият важен фактор е добре функционираща предприемаческа екосистема, която се разви изключително успешно през последното десетилетие като взаимосвързана верига от множество инвеститори и организации във всички ключови аспекти – капитал, ноу-хау и пазари, разработване на политики, медийно присъствие и др. Нейният капацитет обхваща целия спектър на предприемаческото развитие, като започва от ученическата скамейка и стига до зрялата фаза на развитие на компаниите. Успехът вече не е случайно явление и щастливо стечение на обстоятелствата, а все повече е резултат от систематичното подпомагане на талантливи и амбициозни предприемачи от една силна и мотивирана среда. Нещо повече, все по-често виждаме успешните предприемачи да рециклират успеха си, като започват нови начинания или подкрепят други като инвеститори и ментори. Неслучайно тази широкообхватна и ефективна архитектура позиционира страната ни като общопризнат лидер в тази област за региона. Тази среда също има нужда от своето надграждане. Все още голяма част от рисковия капитал идва по линия на институционални инвеститори като Европейския инвестиционен фонд (ЕИФ) и българския Фонд на фондовете (ФМФИБ). Цикличността на това финансиране и продължителността на процесите за неговото достигане до пазара периодично оставят съществена празнота, което се отразява пряко на развитието на иновативните компании.

Друг съществен проблем както за България, така и за региона като цяло е недостатъчният рисков капитал за по-късната активна фаза на растеж на компаниите. Това съществено влияе на тяхната конкурентоспособност и на развитието им. Възможно решение е да се улеснят и стимулират повече инвеститори към този клас активи. Инициативи в тази посока са облекчаването на пенсионните фондове да инвестират част от активите си в алтернативни инвестиционни фондове и насърчаването на ангелските инвестиции. Ако бъдат реализирани, те биха осигурили много съществен тласък за развитието на иновациите и предприемачеството, като в същото време подпомогнат устойчивостта на пенсионния модел. Изключително важно е да се подпомогне по-нататъшното изграждане на капацитет в предприемаческата екосистема, за да може тя да разшири своята дейност и в регионален план, като придобие мащаб на иначе малките и с относително слаба видимост пазари в Югоизточна Европа. 

Мантрата отпреди години в средите на бизнеса, че „държавата не е нужно да помага, стига да не пречи“, вече не е валидна. Бързите и дълбоки промени, които са необходими в структурата на икономиката, изискват активното участие на държавата и ефективното ѝ взаимодействие с бизнеса. Двете страни имат своята важна роля и отговорности в този процес. Държавата е тази, която може да структурира и координира реализацията на визия и дългосрочна стратегия, да я обезпечи с необходимата законова рамка, стабилна институционална среда за развитие и не на последно място да формира международния образ на страната. Политическата класа трябва да приеме, че хоризонтът на една такава стратегия отива отвъд все по-кратките мандати, и да се съгласи, че ако не по отношение на всяка стъпка, то поне по отношение на целите трябва да има обща визия, обезпечаваща приемственост и устойчивост. 

Със сигурност има и много други важни фактори, които влияят и могат да определят посоката и скоростта на развитие на страната ни. Бързо и невинаги предвидимо променящият се свят около нас обаче ни налага да формулираме възможно най-скоро ясна визия за развитието си и всеки един участник в икономическата, политическата и социалната среда да поеме своята отговорност за нейната реализация.