120 депутати стигат

Аргументите за намаляване броя на народните представители до 120 души в България са много. На първо място - изправени сме пред силна демографска криза. За последните 20 години населението е намаляло с 1,122 хил. души или с 13,23%. Дългосрочните прогнози показват, че негативните тенденции ще продължат. Следващите 10 години населението се очаква да намалее допълнително с близо половин милион или 6.12%. Това означава, че ако се запази равнището на представителност, което е приблизително 35 хил. души на един депутат, то българският парламент към 2012 година би трябвало да е намалял с 32 народни представители, а към 2020 г. - с още 13. При сбъдване на прогнозите за 2050 депутатите трябва да са със 79 по-малко, спрямо началото на 90-години, когато е приета сегашната конституция.

С намаляването на депутатите наполовина зад всеки избран народен представител  ще стоят около 60 хил. души. Така ще се приближим до Италия, нашият парламент ще бъде далеч по широко представителен от този в Белгия (72 хил. души на народен представител), в Обединеното Кралство (с около 96 хил.), в Германия (с около 132 хил.) и в САЩ (с около 716 хил.). Това сравнение показва, че евентуалното намаляване на депутатите наполовина не би трябвало да се приема като заплаха за неговата представителност.

Още повече, че с влизането на България в ЕС се прехвърля национален суверенитет в полза на европейския парламент. Върховенството на европейското законодателство елиминира риска от дискриминационно национално законодателство по етнически, расов, политически и социален признак. Освен това в дългосрочен период интернет и новите информационни технологии не просто ще дадат възможности на гражданите масово да изказват своето мнение, но и да изразят воля, глас и суверенитет във формирането на законите.

В резултат на съвкупното влияние на гореизброените фактори, същественото намаляване на парламентарното представителство от 240 на 120 депутати, е не просто възможно без особени рискове, но е и обществено необходимо.

Какви ще са икономическите ползи? Директната субсидия за издръжка на парламента за периода 2009-2012 е сравнително постоянна и е средно около 50 млн. лв. на година. Това означава, че се падат по около 208 хил. лв. на депутат. За един мандат държавата харчи почти милион - 832 хил. лв. за всеки народен избраник. В тази сума влизат заплатите, осигуровките, представителните и командировъчните на депутата, както и на персонала на парламента. Повечето, но не всички разходи са променливи - пряко зависят от броя на депутатите, друга част са постоянни. Едно намаляване на парламента наполовина ще свие променливите му разходи наполовина, но ще остави същите постоянните разходи  - за поддръжката на сградата на парламента например. Следователно, реформата може да доведе до намаляване на директните променливи разходи за издръжка на парламента с около 20-25 млн.лв. на година.

Към средствата за издръжка на един депутат трябва да се включат и косвените разходи, свързани с политическия процес „на производство“ и вътрешнопартиен подбор на един народен представител, средствата които държавата отделя за избора на всеки депутат, както и тези, които отиват за различни привилегии и не са включени в парламентарния бюджет (като безплатно ползване на обществен транспорт например). Законът за политическите партии в България следва логиката на доминиращо обществено финансиране на политическата система с цел да се ограничи корпоративното. Разходите за политическите партии са основната част от индиректните разходи за издръжката на един депутат. Неслучайно, субсидиите на партиите се определят на базата на получените гласове по време на парламентарните избори. Но тя нараства значително за последните години - от 1% от минималната заплата на подаден глас през 2005, през 2% през 2006 г. и  5% през 2009 г. до 12 лв. на глас през 2012 г. Това прави около 51 млн. лв. годишна държавна субсидия за всички партии  през 2012 г. По-голямата част от тези средства са за финансиране на партията на национално равнище, а припокриването на имената от висшата номенклатура с имената на депутатите подкрепя тезата, че това са косвени разходи за издръжка на народните избраници. Към тези разходи трябва да се прибавят и членският внос и спонсорството от симпатизанти, които отново отиват в партийните централи.

За съжаление, трудно е да се измерят точни косвените разходи за придобивки на депутатите, извън тези които се дават от парламента и държавата. Тук трябва да се добавят разходите на фирмите за финансиране на политическия процес и в частност за лобирането за депутатски гласове. Реалната цена включва и огромното разнообразие и форми на полулегални и нелегални доходи, непосредствено свързани с особената роля на народните представители.

Публична тайна е, че заниманието с политика в България не е просто служене на народа. За това свидетелстват и данните от мониторинга на корупцията на асоциацията „Прозрачност без граници”. Правене на политика в България все още е един от най-доходоносните бизнеси. Парламентът продължава да привлича хората с цел правене на пари, а не за служене на народа. Социалната цена на нелоялните към избирателите и склоните към корупционите практики политици е трудно измерима. Тя включва множество форми - от лобистки закони, като например протекцията на бизнеси по придобиването на обществени ресурси под пазарна цена, предоставяне на монополно положение на бизнеси с цел извличане на монополна печалба, до много други форми на злоупотреба с власт и влияние с цел лично облагодетелствуване. За България това е може би най-големия разход, който обществото плаща за издръжката на народните представители.

Много често общественият гняв е насочен срещу високите заплати на депутатите и техните материални придобивки. Този гняв е подкрепен със съмнението, че това изобщо не е цялостната картина на доходите им. Аргументът в полза на високите депутатски заплати и придобивки е, че те са материалната основа за лоялност към обществения интерес. Изследванията, обаче показват, че връзката между материални възнаграждения и всеотдайност към избирателите или не съществува или е твърде слаба. Типичен пример е Италия, където депутатските заплати са едни от най-високите в Европа и в същото време прозрачността е на едно от най-ниските нива. Намаляването броя на депутатите наполовина, ще позволи на партиите да избират кандидати с най-високи морални качества и ще ограничи нелоялните и порочните практики.

Един индиректен и може би най-трудно измерим социален разход по издръжката на народните представители е свързан с количеството и качеството на законите, които те произвеждат. В идеалния случай, законовите правила трябва да са прости за разбиране, лесни и евтини за прилагане, трайни и предсказуеми във времето. Българските депутати приемат повече от сто закона на година. Продуктът на законотворческата им работа напомня за качеството на автомобилите от времето на социализма - те изискват твърде чести ремонти, имат нетраен и ненадежден характер и в крайна сметка водят до налагането на огромни допълнителни разходи на държавната администрация, бизнеса и домакинствата. Честата смяна на законите създава хаос и понижава ефективността в тяхното спазване. Един по-малък брой на народните представители ще подобри подбора, а оттук и качеството на законите.

Като цяло, намаляването на броя на депутатите наполовина ще доведе до по-ниски директни разходи с около 40-50 млн. лева (около 20-25 милиона за издръжка на парламента и 20-25 млн. лева от намаляване на субсидиите за партиите) на година или около 160-200 мил. лева за живота на едно народно събрание. Със спестените средства може да се увеличи бюджетът за наука и образование с около 10-12%.

Това са минималните спестявания от подобна избирателна реформа. Към тях трябва да се добавят и непреките, които ще дойдат от по-голямата стабилност и качество на законите. Това ще доведе до десетки и дори стотици милиони намалени разходи под формата на по-малко време и средства за изкуствено усложнени и ненужни административни процедури наложени от държавата на бизнеса и домакинствата.

Д-р Асен Асенов, преподавател в Американския университет във Вашингтон, САЩ, за списание „Мениджър”