Гришо люби за цял народ

На финала на детската евровизия в София се случи нещо невиждано в историята на конкурса, а и в много други подобни формати. И в други европейски столици, разбира се. Спечели напълно заслужено екзотичната Дестини от Малта. Дете с гласище на Ела Фитцджералд. Чудо невиждано. Но това нямаше как да се случи, ако преките конкурентите – Армения, не бяха показали чудовищна почтеност. През цялото време при гласуването резултатът се обръщаше. Накрая Дестини спечели с 9 точки. Като 12 от тях бяха дадени от арменците. А те спокойно можеха да се ослушат и гласуват за други, както го сториха например малтийците. Но арменците запазиха честта си и спокойно може да се каже, че те също са победители в конкурса.

След предаването се сетих за Кубрат Пулев, който е безспорно мъжкар и достоен спортист. Блестящата му поредица от 20 победи го доведе до един изумителен връх в българската спортна история – до битка за световната титла в тежка категория. Излезе на ринг, на който са се били легенди като Мохамед Али, Холифийд, Майк Тайсън. Нещо, което едва ли ще се повтори някога в българския бокс. Дай боже, Кубрат или някой след него да ме опровергае. И какво стана обаче - точно от този висок връх Кобрата се сгромоляса. Не заради загубата, тя бе достойна. След нея обаче той не намери сили да протегне ръка и да поздрави световния шампион и победителя Кличко. Това беше недостойно.

Ние не можем да се радваме и да понасяме достойно пораженията. Щастието на други ни прави нещастни., злобни, завистливи. Сигурен съм, че ако нашите изпълнители бяха на мястото на арменците, и ние трябваше да гласуваме, нямаше да дадем точки на прекия си съперник. Щяхме да го приемем за предателство. Щяхме хитричко да гласуваме тактически, вместо достойно и почтено, както го направиха арменците. Както тогава, на боксовия мач, никому не направи впечатление, че Кубрат не подаде ръка и не поздрави Кличко. Всички се втурнаха да обясняват колко коварен бил украинецът, какви му били ръкавиците, от коя боксова мафия бил.

Финландия била най-щастливата страна в Европа според доклад на Датския независим институт за изследване на щастието. Следват я Холандия, Норвегия, Дания и Исландия.
Кои са най-нещастите? България, разбира се, после Украйна и Унгария. И не сме нещастни само заради бедността, липсата на перспектива, недоверието в институциите. Има връзка и с това, че не можем да се радваме заедно с другия, да го оценим справедливо и по достойнство. Когато Григор Димитров мачкаше наред и вървеше нагоре в класацията, го хвалехме и превъзнасяхме.

Беше „Нашето момче”. Когато започна да губи, го забравихме. Отрекохме се, защото нямал характер, мислел само за жени. А това, което направи Гришо, подобно на Пулев, едва ли ще бъде повторено от наш тенисист в близките двайсет години. И както писах и за Пулев – дано самият Григор ме опровергае и стъпи там, на върха, към който се беше отправил. Безспорно има таланта да го направи. Дано обаче не се отчая и съвсем се сдуха от злобните коментари и недоверието, с което го заляхме, когато започна да губи.

И за да не е толкова песимистично това писание, ще завърша с нещо оптимистично, зареждащо, позитивно, показващо, че българинът може да бъде и щастлив с успехите на другия и да ги оценя по достойнство. Един пост във фейсбук. Когато Гришо губи на тенис, губи само той. Когато Гришо люби, люби за цял народ. Да губи достойно и да люби наред. А ние да му се радваме.